Мохамед Мирзу – анестезиологът, който мечтае да спасява животи в България

Анестезиолог

В периода 1 януари 1993 – 31 юли 2023 година 41 625 граждани на Сирия са подали молби за закрила в България. Само за първите седем месеца на тази година те са 5 189. С предоставен статут на бежанец са 58. С хуманитарен статут – 3 240. Информацията е от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет.

Един от всички тях е Мохамед Мирзу.  На 24 години. Преди да се превърне в бежанец е живял в Алепо, Сирия, един от градовете, чиито жители пострадаха най-много от войната. Дипломира се през 2020 година. След като завършва, трябва да влезе в армията.

В Сирия има война. Тя беше основната причина да искам да се махна. В армията или трябваше да убивам, или щяха да ме убият.

Преди да се изправи лице в лице със суровата действителност и предопределеното си бъдеще, Мохмед е работил като асистент – анестезиолог. Участвал е в десетки операции.

 Целта ми е да спасявам животи, а не да отнемам животи!

Родителите на Мохамед Мирзу продължават да живеят в Сирия. Има още трима братя. Единият е с него в Регистрационно-приемателния център в Харманли. Там сa и шестима негови братовчеди. Мохамед постъпва в бежанския център преди месец. Стига до България, като се придвижва през Турция.

Пътуването беше много тежко. Девет пъти се опитвах да премина в България и едва на деветия успях да пресека границата.

С удоволствие разказва за работата си в болницата в Алепо. С усмивка си спомня случаите, в които с неговите знания е давал шанс на пациентите да преминат успешно през тежки операции. Като асистент на анестезиолозите поставя упойки – на деца, младежи, възрастни. При всякакъв вид операции без сърдечните. За годините си е натрупал богат опит. Признава, че ако успее да си намери работа в България, ще остане да живее тук, за да бъде полезен със знанията си и уменията си.

Харесвам и обичам работата си. Вече се опитвам да науча език. Тук в Харманли животът е спокоен. И най-важното – няма война. С брат ми и братовчедите ми постоянно си говорим как сме стигнали до тук, какво бихме искали да правим, как искаме да ни се развие животът.

Докато говори, Мохамед изглежда спокоен. Вече не бърза за никъде, защото според думите му, май е открил мястото си. И често се усмихва. Нещо, което не му се е отдавало много преди да пристигне в България.

Искам да работя това, за което съм учил. И да го правя в България. Надявам се, че ще имам този шанс.

В момента разполага с много време, докато чака решение за статута си. И за да е полезен, помага като преводач. Не обича да бездейства. Признава, че постоянно трябва да прави нещо. Иска да е зает. Категоричен е, че иска да изгради живота си на ново в България.

На първо място ще науча езика. След което искам да продължа образованието си. И да си намеря работа по специалността.

И отново разговорът се завърта около войната в родината му. Казва, че преди нея всичко е било наред. Имал е щастлив живот. Докато не започват военните действия. Навсякъде по улиците е имало трупове. Атаките и стрелбите са били денонощни. Дошъл е и неговият ред да постъпи в редиците на армията. Заради университета успява да отложи неизбежното. Докато учи посещава и болницата, където има практика.

Всеки ден в болницата докарваха ранени от военните действия. Вярваш или не, само за един час ставах свидетел на над 100 смъртни случая. Буквално живеех със смъртта. Постоянно поставях упойки по време на операциите. Беше истински ужас. Но трябваше да издържа. Това е призванието и професията ми. Завърших и веднага ми изпратиха повиквателна за армията. Това преля чашата и избягах.

Напуска Сирия нелегално. И се превръща в бежанец. Впечатленията му от българските гранични полицаи, с които се е сблъскал, след като пресича границата, не са лоши. Други мигранти обаче, нямат този късмет, както сочат проучванията на фондацията.

Никой от групата, с която бях, не пострада. Полицаите бяха добри хора.

В бежанския център в Харманли живее в стая с още петима души. Чувства се като в затвор, но ще изтърпи всичко в името на по-доброто бъдеще. Храни се два пъти на ден. Българската храна му харесва. Трябва да свиквам с нея, казва с усмивка Мохамед Мирзу, вместо да се оплаква, че нещо не му е по вкуса. Вече има и приятели. Те са от „Мисия Криле”. И не само.

За момента родителите ми са добре. Живеят в Сирия, но ще се опитам да ги доведа тук, когато си подредя живота. Нямам проблеми. В Сирия животът беше много труден. Както казах при вас няма война. Не ми се налага да се крия само, защото някой би ме застрелял зад ъгъла. В момента уча български. Помагам си с клипове от Интернет. Надявам се след три-четири месеца вече да говоря езика.

Желанието му е просто да бъде заведен в операционната. Където се чувства в свои води. Цялото му същество се променя, когато говори за професията си. Няма търпение да разкаже как се поставят различните видове упойки, как се настройва апаратурата, как протича целия процес. За доверието на пациентите и хирурзите. Говори за работата си така, все едно е най-лесното нещо на света.

В Сирия асистент-анестезиологът поставя упойката на пациента сам, без доктор. Две години работих по този начин. Умея да правя локална, венозна, спинална, пълна упойка. Каквато е необходимо. Влизам в операционната и питам хирурга каква е операцията. Ако е стомашна и без да приспиваме пациента, ако пациентът примерно на 24-25 години, вземам необходимия препарат и го поставям. В случая използвам специален апарат. Разпитвам пациента за всичко – дали се е хранил преди това, имал ли е други хирургически интервенции, взема ли лекарства, как се чувства. След което поставям упойката,проверявам дали всичко е наред и идва реда на хирурга да си свърши работата.

Натрупал е богат професионален опит, въпреки че е само на 24 години. Опит, който би бил полезен във всяка една болница и при всяка една операция. Още повече, че у нас дефицитът на медицински кадри става все по-сериозен и осезаем.

Смятам, че всичко ще се подреди. Вярвам, че ще бъда там, където искам.

Мохамед Мирзу мечтае да продължи образованието си в България и да стане анестезиолог. В Сирия всичко това му е било отнето. Отнетата от войната мечта, Мохамед копнее да сбъдне тук, в България.

“Истории за другите” е рубрика списвана от журналиста Мартин Николов, в която се помещават истории на бежанци, които пребивават в България, както и на българи, чиито професии или доброволни начинания ги срещат с бежанци!
Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

Яхия Хомси и спортът като начин да продължиш напред

тренировка

Той е щастлив. Наистина щастлив. Намерил е средата си, открил е живота си, знае, че България е неговата родина. Да, втората родина, но ако сега трябва да избира, няма да се поколебае да я посочи като страната, в която иска да живее и да се развива.

От 8 години живее в Стара Загора. Пристига 20-годишен. Бяга от война, както повечето от сънародниците му. И е един от малкото, които не се стремят към Западна Европа. Защото тук открива всичко, от което има нужда. Вече е подал документи за гражданство. Чака решението на властите.

В България намира приятели. От две години има сериозна приятелка. Живеят заедно. Скоро най-вероятно ще вдигат сватба. На 30 години мечтите му започват да се сбъдват. Лесно се адаптира. Всяко ново начало е трудно, но имаш ли желание, всеки следващ ден ще е по-лесен.

Казва се Яхия. Яхия Хомси. От Сирия е. Преди войната, която разрушава страната му, е бил студент, занимавал се е активно със спорт, имал е собствен бизнес. И за една нощ всичко се срива,  животът му… Животът му е вече различен. От усмихнат млад човек, се превръща в бежанец.

Животът там беше прекрасен. Имах много планове и то дългосрочни. Имах бизнес, учех в университет. Бях втора година студент. Изведнъж загубих всичко, като започна войната. В България започнах от начало. Ново начало.

За младите хора Сирия се превръща в мащеха, задълбава в спомените си Яхия. Там за тях бъдеще няма.

Да ти кажа, няма нищо. Нито ток, нито вода. Няма храна. Трудно е да си намериш работа. Заплатите, които дават, са много малки. Откакто започна войната, е много трудно за хората да живеят там. За това и повечето избират да избягат.

С мъка в гласа казва, че е по-добре да започнеш отначало на друго място, отколкото да си загубиш целия живот. Роднините му са в Ливан. Майка му, двете му сестри и брат му живеят по-спокойно, защото не са в епицентъра на военните действия. Решава да си опита късмета в Европа. Стига до България и остава, въпреки че много от неговите сънародници се стремят към страните, които са разположени на запад от нас.

Зависи от хората, зависи от коя страна гледат на България. Мнозина просто използват страната като междинен пункт. Почиват си и продължават към Германия, Швейцария, Швеция. В тези държави се грижат за бежанците. В България е малко трудно от тази гледна точка. Ако човек не се оправи сам, т.е. да си намери работа и да работи, ще умира от глад тук.

Яхия избира България. Има роднини, които живеят тук отпреди войната в Сирия. Отпреди 25-30 години. Те му помагат в началото да си стъпи на краката. Решава, че ще започне работа и ще си подреди живота отначало. Първото, което прави, е да научи български.

Със сигурност не беше лесно. Но който има желание, ще успее. В началото живеех в София. Бях там две години. Три или четири месеца посещавах курс. Там учех буквите, цифрите, за да мога да се разбирам с хората. След което започнах да използвам програми по Интернет. Слушах много музика с текстове на български. Повтарях песните. Моите близки също много ми помогнаха.

Българският на Яхия не е перфектен. Но се е постарал да усвои не само най-необходимото, а всичко онова, което му помага да води пълноценни разговори. Защото от първия ден е решил, че ще остане и ще се развива в България. Без да се съмнява в избора си.

Всеки ден тук можеш да спечелиш нещо за живота си. Всеки ден и всяка минута, когато си жив. Срещаш нови хора, нови предизвикателства. Вече имам много приятели, които са българи. Често играем футбол. И станахме много близки. Мога да разчитам на тях. Имам приятелка, имам работа.

Казва, че всеки ден научава по един урок. В момента работи във фондация „Мисия Криле” като преводач и треньор. И предава наученото на други бежанци, предимно деца, които са настанени в Регистрационно-приемателния център в Харманли. Грижата за бежанците не включва само осигуряването на храна, вода и дрехи. Те имат нужда от нещо, което поне за малко да ги изкара от сивото ежедневие, да смекчи нелеката им съдба, да им даде онази искра надежда, че в някакъв момент животът им ще се подреди. Със своето упорство и сила Яхия Хомси не само може, но и е пример, че упоритостта и желанието за промяна водят до положителни резултати.

В Харманли направихме отбор по футбол, по волейбол. Имам три групи. Разделих ги по възраст – от 8 до 12 години, втората е от 12 до 16 и от 16 нагоре е третата група. Футбол, волейбол, баскетбол, фитнес, имаме зала за тренировки. Цял живот съм тренирал. От малък, докато не стигнах до мъжете. 15 години играх футбол в първата лига. Като пристигнах в България се захванах с фитнес и така вече 10 години.

Организира срещи с отбори от Харманли. Губят първия мач с 8 на 2. Вторият вдигат нивото и завършват наравно. Третият отново губят. Но не ентусиазмът им не стихва. Дори на 8 септември с големите ще участват на турнир в София. Осем момчета между 16 и 20 години ще мерят сили с български отбори. Играят под името „Сирийци”. Така са предпочели да се нарича тимът им – на родината им, първата им родина.

Тренировките са много важни, споделя Яхия. Особено за децата. Някои от тях са със семействата си. Други са сами, без родители.

Много се радват. Това ги изкарва от дупката. Не искат по цял ден да стоят на телефоните, докато чакат решенията за статута. Направо се побъркват там от чакане. За това като започнахме със спорта в лагера, много се радват, идват много често и всеки път са повече.  

И цитира една арабска поговорка, че при всяко начало проблемите са големи, но с времето стават все по-малки. Това важи и за трудностите. В началото сблъсъкът е сериозен. С времето се научваш да ги преодоляваш и в някакъв момент с натрупания опит започваш буквално да ги прескачаш.

От шест месеца посещава бежанския център в Харманли три пъти в седмицата. Всеки понеделник, сряда и четвъртък е там, от 10 до 16 часа и се отдава на мисията да подаде ръка, както е станало при него. Това е начинът му – предоставя радост на най-уязвимите с помощта на спорта. А спортът изгражда характери.

Час и половина тренировки на децата не им стигат. Искат повече. С нашата фондация се опитваме да променим представата им за България. Искаме да ги накараме да започнат отначало тук. Искаме да им разкрием, че животът им е пред тях.

Тези, които са тук, бягат от война, продължава Яхия. Живели са в несигурност с години. Било им е много трудно. В България, имат нужда от психолог, от закрила, от добра дума, от надежда. Защото още ги боли. Всеки е загубил приятели, родители, братя, сестри, деца… Всеки бежанец има нужда от подкрепа. От фондация „Мисия Криле” се опитват да променят съдбата им. Да им покажат, че България може да ги приеме, че могат да станат част от живота тук и да са полезни на „втората си родина”.

Да се опитат да живеят отново. Да осъзнаят, че животът продължава. Да направят нещо полезно за себе си, за другите. Да бъдат полезни. От шест месеца посещавам бежанския център в Харманли и виждам голяма промяна в младежите на възраст от 8 до 16 години, които тренирам. Забелязвам, че те имат голяма сила и искат да я насочат в определена посока. Тренират на макс. По този начин се отпускат от нервите, освобождават енергията си и после не мислят за бели.

Всеки път преди тренировката да започне, сядат и говорят. За всичко – как са изкарали деня, как се чувстват, какви са им плановете, с какви проблеми се сблъскват, какво им липсва. Вече са приятели. Промяната е наистина голяма, категоричен е Яхия. При мъжете е малко по-трудно. На тях им трябва повече време. И все пак продължават да опитват и да работят в тази посока, без да се отчайват.

Яхия Хомси дава себе си като пример, че като бежанец, стига да получи шанс, може да се интегрира успешно и да е полезен не само на себе си. И вече помага на негови сънародници да започнат нов живот. Като него със сигурност има мнозина, които биха останали в България. Просто им трябва подкрепа. Колкото и малка да е тя, може да се окаже катализаторът към едно по-добро бъдеще.

От четири години Яхия се чувства българин. Най-хубавите му години са свързани с България. Твърди, че е пораснал тук. Има супер много приятели, намерил е половинката си, приел е държавата като своя. И той се чувства приет. Никой не гледа на Яхия като на бежанец.

Тук хората са много добри. Такива са ми впечатленията. Ако трябва да избирам между Сирия преди войната и България, без да се замисля, ще остана тук. А в Сирия ще се прибирам само на гости. Не бих продължил живота си там.

Разочарования има, разбира се. Например в Харманли не пускат децата, с които тренира да посещават градски басейни. Там не приемат бежанците. През неговите учи това не е добре. В Стара Загора всичко е наред. Според Яхия решението е да се намери общ език. Тогава всичко ще бъде наред, убеден е сириецът, който откри втората си родина – България.

“Истории за другите” е рубрика списвана от журналиста Мартин Николов, в която се помещават истории на бежанци, които пребивават в България, както и на българи, чиито професии или доброволни начинания ги срещат с бежанци!
Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 
Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

Д-р Димитров и предизвикателствата пред медиците от Спешна помощ при инциденти свързани с нелегален трафик на мигранти

Доктор Димитров

Мнозина са чували термините „златен час” и „платинени 10 минути”. Това е онзи прозорец от време, който може да определи дали пациентът ще живее или ще умре. Времето, в което бързата намеса предотвратява смъртта и спасява живот. Но тази намеса, освен навременна, трябва да е и адекватна. Примерно при човек със спряла сърдечна дейност, забавянето на дефибрилацията с минута, увеличава риска от смърт с десет процента. Т.е. едни базови познания по оказване на първа помощ са безценни в критична ситуация.

В този материал ще Ви срещнем с доктор Христо Димитров. Завършил е Медицинския факултет към Тракийския университет в Стара Загора. Практикува от 14 години. Първо е бил педиатър. Две години по-късно започва в Центъра за спешна медицинска помощ в Стара Загора. Казва, че работата има както плюсове, така и минуси. Върши я без значение кой има нужда от помощ. Категоричен е, че не може да избира на кого да помогне и на кого не.

Такава ми е работата. Понякога е изтощително физически. Но иначе зависи. Който се натоварва психически, не идва повече при нас. По-скоро на моменти работата ме натоварва физически. Но всеки нуждаещ се получава еднаква по качество медицинска помощ.

Избира да работи в Бърза помощ, защото, както самият той казва, там професията му е по-интересна. Обича да ходи на различни места, да се среща с различни хора в различни ситуации, вместо да стои затворен по цял ден в някакъв кабинет. Работата го е изправяла пред всевъзможни предизвикателства. Два пъти е помагал на нелегални мигранти. В Област Стара Загора те не са толкова много, сравнено с Бургас, например. Не повече от два пъти му се е налагало да се отзовава на спешни повиквания. На магистрала „Тракия” е спасявал животи заради здравословни проблеми, предизвикани от начина на транспортиране – много хора, натъпкани в тясно пространство.

Последните случаи са между 50 и 70 човека. Едно такова пространство без адекватна вентилация, без адекватна климатизация, води съответно и до насищане на пространството с въглероден диоксид, до липса на кислород. Съответно организмът страда, органите не получават достатъчно кислород. Отделни тези хора са изтощени от дългия път. Основното, което обслужваме при тях е отпадналост, дехидратация. Докато в другите области, доколкото виждам по новините, има и случаи на тежки травми заради катастрофи.

Доктор Христо Димитров си спомня, че в единия от случаите 70 души са били наредени прави в задната част на средно голям камион като в някаква консерва. До фатален случай не се е стигнало, защото са били млади момчета, а те са по-издръжливи.

Почти всеки ден в някоя медия присъства новина за трафик на мигранти. Или е била разбита престъпна група, която е упражнявала този тип незаконна дейност, или е задържан каналджия, или са заловени бежанци, които нелегално са преминали границата. Зачестяват и смъртните случаи на хора, които пътуват хиляди километри с единствената цел да намерят по-добър живот. В повечето случаи те, са натъпкани като добитък в ремаркета и полуремаркета без храна, вода, въздух, лекарства. За хигиената няма да говорим. И първите, които се озовават на мястото, където чужденците са задържани, освен органите на реда разбира се, са медиците от Спешна помощ.

Доктор Димитров обобщава основните рискове за живота на мигрантите, които са нелегално трафикирани през територията на страната, в четири направления – дехидратация, придружаващи заболявания, начинът на транспортиране и изтощението.

И те са хора и при тях ги има същите заболявания, както при нас. Заболявания като диабет, като артериална хипертония, заболявания, които изискват приемането на медикаменти. Когато тези хора тръгнат на път, който е много дълъг, те нямат достъп до съответните лекарства. За един пациент с бронхиална астма, за пациент, който се нуждае от инсулин – те няма как да си ги набавят в гората, където примерно са оставени да чакат. Това създава риск от влошаване на хроничното им заболяване, което може да доведе и до смърт.

През зимата опасността е от измръзване. Ако не се лекува навреме, може да доведе до ампутация, продължава с изброяването на рисковете доктор Димитров. Без адекватна климатизация и вентилация, се създава микросреда, която в даден момент е пагубна за всеки живот. Насищането с въглероден диоксид и липсата на кислород водят до стресова ситуация в организма, който изпада в шоково състояние. През летните месеци заради високите температури рискът от топлинен удар не е никак малък.

Понеже мигрантите се превозват незаконно, трафикантите нямат мотивация да спрат някъде и да осигурят достъп до вода, храна. И тези хора в повечето случаи се намират в крайно тежко общо състояние. Особено, ако става въпрос за жени, малки деца, възрастни. Малките деца много бързо могат да се дехидратират. Това може да доведе до рязко спадане на кръвното налягане, което от своя страна води да намалено кръвоснабдяване на жизнено важни органи. Постепенно организмът изпада в хиповолемичен шок. А той води до задълбочаване на клиничното състояние, което може да завърши със смърт на пациента.

Когато се окаже навременна и адекватна медицинска помощ, всичко това е обратимо. А тя може да бъде получена от всеки, които има познания в областта. Доктор Христо Димитров е категоричен, че обучението по оказване на първа помощ трябва да залегне в училищното образование. В чужбина има подобни проекти. Там деца учат основна поддръжка на живота.

Как да процедираме, когато човек е в безсъзнание, но диша, как да го поставим в странично положение. Как да процедираме, когато при нас има човек, който не диша. Как да окажем първа помощ на човек, на който му е спряло сърцето с индиректен сърдечен масаж с обдишване. При задавяне с чуждо тяло. При кръвотечение как да се опитаме, да го спрем. За да може обикновен човек, който не е медицинско лице, адекватно да окаже помощ и да помогне на изпаднал в беда. 

Повечето от инцидентите с мигранти са на трудно достъпни и отдалечени места. Което изключва възможността службите да са при тях на осмата или десетата минута. В градски условия е различно. Но когато тези, които са първи на мястото на инцидента, имат необходимите знания и успеят да окажат първоначална помощ, шансовете на пострадалите без значение на възраст, пол, религия, гражданство и какви са по паспорт, се повишават неимоверно.

 

И все пак основното, което може да направи всеки от нас за пострадалите, дори и да няма медицински познания е, ако има възможност, да им осигури вода, храна, ако е студено – топли дрехи. Защото все пак сме хора и защото е човешко да се помага. И дори тази малка, дори на пръв поглед незначителна подкрепа, може да спаси живот.

“Истории за другите” е рубрика списвана от журналиста Мартин Николов, в която се помещават истории на бежанци, които пребивават в България, както и на българи, чиито професии или доброволни начинания ги срещат с бежанци!
Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 
Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

 

 

Анелия Петкова и арт-терапевтичните занимания в Харманли

art therapy

Арт-терапията е метод на психотерапия, който използва изобразителното изкуство като основен способ на комуникация. Чрез личното творчество, тя  се прилага като лечение и положително психотерапевтично влияние. Това става чрез рисуване грънчарство, фотография, писане, плетене. При какви проблеми се използва арт-терапията? Спектърът им е доста широк – от междуличностни конфликти, през реакции на загуби (пост-травматично стресово разстройство), психосоматични разстройства, до кризисни състояния.

С методите на арт-терапията от Фондация „Мисия Криле” се опитваме да помогнем на жените-бежанци, живеещи в региона на Харманли – в Регистрационно-приемателния център или на свободен наем в района. Там, където се пресичат съдбите на много чужди граждани, които чакат промяната на бъдещето им да настъпи. С тях съдбата си е преплела и Анелия Ламбева. Всеки четвъртък през последните три години тя е в Харманли, за да помага чрез арт-терапия на бежанки в терапевтичното ателие, създадено от „Мисия Криле”. Опитва се чрез фантазията в изкуството да се опитат, да преодолеят травматичните преживявания, съпътствали живота им до момента, в който стъпят в центъра. А защо не и след това.

Анелия пътува до Харманли. Всеки четвъртък през последните три години. За да свърши първоначално, както самата тя казва, малко психологическа работа. На година през ателието преминават между 40 и 50 жени от Сирия, Афганистан, Ирак, Тунис, Мароко, Нигерия, Еритрея. Моментите от срещите с тях са свързани с болезнените им трагедии, причинени от загуба и смърт. Защото повечето от обитателите в бежанския център в Харманли бягат от война. И неминуемо са преживели загуба. А Анелия иска да направи светът им малко по-шарен. Ежедневието им да е по-леко. Поне за малко да излязат от сивотата, безцелието, безвремието, което се стоварва върху раменете им, докато чакат развитието по случаите им.

А аз взимам много от тяхната култура. Техният опит, който имат. И винаги си казвам, че тези хора бягат от война. Те са преживели много, пътуването им докато стигнат до България, преминавали са километри през гора без вода, без храна. Това е един голям героизъм и сила, които не всеки би проявил и издържал.

Ще се върнем в началото на трите години, откакто съществува арт-терапевтичното ателие. Преди това в центъра на „Мисия Криле” в Харманли подобна услуга не е съществувала, разказва тя. Споделя, че е попаднала там случайно. Идеята всъщност е била на ръководния екип на неправителствената организация и техният постоянен стремеж да правят добро. Жените, които посещават ателието са различни, споделя Анелия.

Някои идват само по веднъж, не е обичайната група, както е в един град, където хората са местни и живеят. Повечето са пътуващи и преминаващи. Има и жени, които от седем години живеят в Харманли. За повечето, обаче, бежанският център е просто спирка по пътя им, обикновено към Германия. Но имат нужда от различни активности, защото ежедневието им е изпълнено предимно с чакане – за интервю, за определено решение за статут или събиране на семейство. Нямат никаква заетост. Така съм се опитала да ги насоча към някаква дейност. Пасивният човек се травмира още повече, ако не прави нищо.

Жените-бежанки подхождат с доверие към арт-срещите, когато видят, че в групата има представителки на тяхната общност. Недоверие има, но то е провокирано, когато всички участнички са нови и непознати. А там текучеството е голямо, допълва Анелия. Работят основно с вълна и платове. Рисуването не е толкова използвана форма. Изработват различни украшения, шият дрехи, бродират, плетат. И говорят. Много говорят. За да се почувстват поне малко по-свободни. Поне в съзнанието си. А това е първата стъпка и към физическата свобода.

В родината им никога не им се е случвало да посещават арт-ателиета. Да разчовъркаш какво им е отвътре, какво чувстват – това са забранени теми. Да се говори за чувствата е много далечно и непознато за повечето от тях. Имали сме, обаче, много успешни групи, в които жените успяват да се отпуснат. Дори успяват да променят нещо в себе си. Защото за повечето от тях дори разводът е немислим. Дори и да не се разбираш със съпруга си, нямаш право да се разведеш. Законово имат право, но не е приемливо за обществото и те ще бъдат зачеркнати от семейството, а то е най-важното нещо.

Анелия Ламбева е завършила школата ПИСЕЛ по психотерапия и арт терапия. Цял живот работи с хора. Уточнява, че работи и с деца. Има опит и в подкрепа на жени, които са станали майки. За нея няма значение дали жените са бежанци или не. Допреди да започне да ръководи арт-ателието, никога не е виждала жив бежанец, както се шегуват във фондацията.

Те са хора като всички останали. Не ми харесва тази стигма, че са бежанци. Те са жени като всички останали и си имат своите потребности и нужди, както всички останали. При тях е малко повече дори. Отношението към бежанците е като отношението към циганите. Щом един е лош, значи всички са лоши.

Отношението към бежанците е напълно погрешно. Особено по отношение на помощите, които се отделят за тях. Все едно получават нещо, което не им принадлежи. А това не е така, коментира Анелия Ламбева. Мнозина наши сънародници не си дават сметка, че тези хора бягат от война. И настанени в бежанския център, получават някаква първична помощ. Колкото да оцеляват ден за ден. Битува мнението, че държавата плаща на ръка едни пари на всеки бежанец, вместо да ги раздава на собствения си народ. Възмутителните коментари, мнения и размахването на пръст по този въпрос не секват дори и пред купища доказателства, че това всъщност е много далече от истината. Няма как да завиждаш на някого, който е останал без дом, семейство, който е останал без бъдеще.

Била съм свидетел, как след като се опитахме да намерим работа на една жена от Сирия, която трайно се беше заселила в страната, бъдещият й работодател не повярва, че тя е като нас. Очаквал да е нещо по-различно. Външният вид може и да смущава, защото те ходят забрадени. Наскоро, например, разбрах, че на тях не им е позволено да носят къс ръкав. Различията трябва да се приемат. Няма как тези жени да си свалят хиджаба. Все едно да се покажат голи на обществено място. За тях косата е интимна част от тялото.

Разговорите по време на срещите в арт-ателието са леки. Говорят за това, което им се е случило през деня, през седмицата между две срещи. Така постепенно жените поглеждат надълбоко в себе си. За да изкарат негативните чувства. Анелия им помага да се отърсят от мрачните мисли и отново да се усмихнат. Има истории, изпълнени с носталгия по детството. Провокирани от някоя билка примерно, когато темата при поредната среща в четвъртък е традиционната кухня. Други разкази са тъжни.

Питам ги дали са посещавали училище. Някои от тях въобще не са престъпвали прага на учебно заведение. Други са ходили, но заради войната в Сирия са прекъснали. Наскоро една жена ми разказа, как се запознава с мъжа си, за когото предварително е била сгодена от родителите и отива на първа среща. Най-травматичните събития след бягството им от войната, са свързани с пътуването им до България. Историите, които си разказваме, са и радостни, и тъжни. Имаше три момичета от Еритрея, където положението не е никак розово. Те не знаеха къде отиват, но бяха наясно, че ако останат в родината си, няма да имат добро бъдеще. Бяха много млади момичета. На около 16-18 години. Едното момиче дори не знаеше дали майка й е жива, защото е била в неизвестност.

Историите, които жените споделят, не са никак леки. Натоварват психиката. Рисуват нелицеприятни картини. И не трябва да се задържат, защото човек може да избухне. Колкото и странно да звучи и психотерапевтът се нуждае от психотерапевт, за да продължи да бъде адекватен за работата си. Да олекотиш товара от себе си е много важно. Насадените мисли са токсични за съзнанието. За да не се поддава на трагедиите, Анелия използва ръцете си. Шие, за да си почива, за да не мисли. Това е нейната терапия. Но има сили да поеме мъката на непознатите жени-бежанки и да продължи напред със същата сила.

И в крайна сметка, ако съм помогнала по някакъв начин да се превъзмогне и преработи травмата, да се погледне в една друга посока, да се продължи напред – в крайна сметка това е удовлетворяващото от работата. Носи ми радост, когато видиш как един тъжен човек излиза усмихнат от срещите ни в арт-ателието. Ако успея по някакъв начин да им покажа друга гледна точка, когато видя, че се мотивират да си завършат образованието или че искат да изкарат шофьорска книжка, се чувствам радостна. 

Да подариш бъдеще е висша форма на хуманност. Анелия го умее. Нейният глас е спокоен и увличащ, докато разказва за драмата в живота на жените, на които за да помогне, е посветила част себе си. А всъщност от него се носи силата на човечността.

“Истории за другите” е рубрика списвана от журналиста Мартин Николов, в която се помещават истории на бежанци, които пребивават в България, както и на българи, чиито професии или доброволни начинания ги срещат с бежанци!
Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 
Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

art therapy