За бежанците отвъд статистиката. Говорим с Хамид Хош Сияр

Хамид Хош Сияр е ирански гражданин. Бяга от страната си през 2017 година. Пристига в България. И остава тук. В следващия текст ще ви срещнем с него. Но ще започнем от начало.

Хамид е от Техеран. От 2017 година е политически бежанец. Живее две години в Турция. После идва в България. Преди да предприеме своето пътуване към свободата и сигурността, е лежал в затвор в Иран. По политически причини. Защото си е позволил да говори свободно и да казва истината. Което нито се харесва, нито се одобрява от централната иранска власт. Когато излиза от затвора, отново е заплашен да се върне там. Защото като повечето диктатори и ръководителите на Иран на харесват забавленията и шегите.

В Иран няма разлика между политика и религия. Политическата и религиозната власт е съсредоточена в едно лице. Така че в Иран няма разделение в тази посока. През 2009 след „Зелената революция” и фалшифицираните избори, започнах да се замислям, каква всъщност е причината за това. Открих, че и други хора са стигнали до извода, че проблемите в Иран идват от силата на религията.

Заедно със съмишленици, започват да поддържат страница във Фейсбук, в която с кратки истории осмиват политиката и религията. Последователите започват да се трупат. Страницата и нейното съдържание стават все по-популярни. На иранските ръководители това никак не им допада. Властите усилено издирват Хамид и неговите съратници. Започва играта на котка и мишка. Две години и половина по-късно групата е разкрита.

Две години бях в затвор. Там имаше мрежа от затворници, които тайно осведомяваха външния свят за онова, което ставаше вътре. В Иран медиите нямат свобода. Свободните медии са зад граница. Когато излязох от затвора, разбрах, че там има младо момче, което трябваше да бъде екзекутирано. Проблемът беше, че семейството му не знаеше и нито един журналист не се опита да разкаже историята му.

Хамид Хош Сияр, вече на свобода, получава информация за случая от свой приятел в затвора. Разпространява я. Така в един момент историята на това момче става все по-популярна. И Хамид отново влиза в полезрението на службите. Преди обаче отново да стигнат до него, той прави единственото, което му остава – бяга от Иран. За съжаление, приятелят му, който го информира за тази история, получава още осем години върху първоначалната му присъда.

От 2019 е Хамид е в България. Година по-късно получава хуманитарен статут. Страната му харесва. Най-важното, което открива тук е сигурността, която винаги е мечтал да има. До болка се е нуждаел от нея. За разлика от Ислямска република Иран – неговата родина, тук се чувства в безопасност. И правата му са защитени.

Когато говоря за България, пред очите ми е нейната природа. Много е красива, страната е красива. Имате дълга и древна история. За мен това е много важно, защото и историята на Иран е такава. Хиляди години история. Запазили сте вековни традиции, които на мен много ми харесват.

Разбира се, не всичко е „цветя и рози”, както се казва. Хамид открива и много недостатъци. Като отбелязва на първо място пропагандата. Ако обаче, я изключим от уравнението, всичко друго му допада – хората, народа, нацията.

В момента е медиатор и преводач към центъра на фондация „Мисия Криле” в най-големия бежански лагер на територията на България – в Харманли. От самото начало на пандемията започва да работи с бежанците. Първоначално от време на време, след началото на Ковид рестрикциите – за постоянно. Преди това е живял в лагера и си е изкарвал прехраната в местно предприятие. Казва, че си е намерил работа от самото начало на пристигането си в България, защото е искал да бъде ангажиран с нещо. Иначе е щял да се побърка. За него работата е лечение.

Освен, че превеждам и съм културен медиатор, помагам и с правни въпроси на бежанците и мигрантите. С помощта на фондацията се опитвам техният глас да бъде чут. Опитвам се да облекча положението им. Да ги напътствам по административните и законовите въпроси, да се грижа за тях.

Хамид Хош Сияр е осъзнал, че може да бъде полезен за другите. Получил е подкрепа и е решил да върне доброто, като помага на безправните. Без значение, че и самият той е чужденец в страна, която само на пръв поглед изглежда много гостоприемна и състрадателна към изпадналите в беда. Приема го въпреки всичко и продължава напред.

Гласът на бежанците не се чува. В повечето случи информацията за тях е само в новините. А там се съобщава единствено за това колко са арестуваните, колко са откритите нелегални мигранти, за инцидентите с бежанци, за загиналите в катастрофи при тяхното нечовешко транспортиране. Бежанците са просто една статистика, числа. Понякога гласът им успява да пробие отвъд цифрите и да достигне до експертите. В повечето случаи, обаче, никой не си прави труда да чуе какво имат да кажат.

Причината все пак, гласът на бежанците да не остава безмълвен през цялото време, са няколкото неправителствени организации, които са се отдали на каузата да направят живота им по-поносим. В каквато посока е хвърли своите усилия и Хамид. За пример посочва, че едва две или три фондации в цяла България се борят с насилието по границите.

Гласовете им не се чуват. Понякога единични съобщения успяват да стигнат до когото трябва, но в голямата си част бежанците остават напълно анонимни. Те не са част от процесите, с които да се решават техните проблеми. Това, което колегите ми винаги казват е, че хората са експерти по собствените си въпроси. Колкото повече работя по проблемите на бежанците, толкова по-ясно ги разбирам и осъзнавам този факт. Не виждам случай, в който бежанци да са били част от решаването на техните проблеми.

Според Хамид Хош Сияр, този процес е двустранен. От една страна властите нямат много голямо желание да се вслушат в онова, което бежанците имат и могат да им кажат. От друга – самите бежанци не настояват твърдо да бъдат чути. И тук идва ролята на културния медиатор – той е връзката. И колкото повече и двете страни осъзнаят, че трябва да си сътрудничат, толкова по-бързо проблемите, пред които са изправени, ще намерят своите решения. Образованието и социалните каузи са два от факторите да се премине през тези етапи по-бързо, за да се стигне до поставяне на проблемите на масата на обществото, защото двете страни не се чуват, коментира Хамид Хош Сияр.

Няма взаимно разбирателство, не осъзнаваме проблемите. А, ако не ги дефинираме, няма да намерим и решения за тях. Винаги ще има хора, които да се възползват от подобно недоверие, за да създадат още по-големи неприятности, за да привлекат гласове в своя изгода. Има политически партии, които създават несъществуващи проблеми и предлагат решения за тях, давайки си сметка,че това не води до нищо.

Образованието е необходимо и в двете посоки – както за бежанците, така и за местната администрация и българското общество. Двете страни трябва да седнат на една маса като равни и да говорят като равни. Бежанците са човешки същества, които имат правото да живеят добре и да са защитени. Да се чувстват сигурни за бъдещето. Само така биха могли да разкрият добродетелите си и потенциала си. Както го е направил и прави в момента Хамид Хош Сияр. Сигурността води до спокойствие, спокойствието до трезвост, а тя до реалистичен поглед и адекватни действия.

Проблемът е в незнанието. Хората не са информирани. За съжаление от едната страна са българите, а от другата – чужденците. Те не се познават. А колко нерви щяха да бъдат спестени, ако се познаваха по-добре. Защото и двете страни има какво да дадат и с какво да обогатят мирогледа си. Ако се разбираха по-добре, щяха да гледат на себе си като на човешки същества, а не като на врагове.

Интересното ще бъде да се види колко близки като хора са представителите, които стоят един срещу друг. И двете страни ще преоткрият ценността на човешките същества, които стоят срещу тях. На културата. Ще се фокусират върху положителните страни, а не върху негативните. Ще осъзнаят колко близки са всъщност. А в момента в общественото пространство преобладава негативизма.

Хамид Хош Сияр живее вече четири години в България. В някаква степен е опознал културата на страната. И е взел за себе си решението да се концентрира върху красотата, вместо да подхранва с гняв проблемите. Смята, че разбирането и разбирателството са на една стъпка разстояние, ако всяка от страните се разкрие и се отвори за различните. Хамид го е направил за себе си. През последните години е бил беглец. От свои и от чужди. Бил е непрекъснато наблюдаван и следен. Губи голяма част гражданските си права. Решава, че повече не може да се подлага на това напрежение и бяга. Стига до България. Открива сигурност и човешка топлота. Които му дават надежда, че далече от родината си, той все пак е човешко същество и като човешко същество може да провокира човещината и у другите. Вижда хуманитарния си статут като възможност. Възможност, която използва, за да се отплати за доброто. Опитва се да е позитивен член на българското общество. И в момента не намира нито една причина, която да го провокира, да отправи поглед на Запада, както правят много от неговите сънародници или политически братя по съдба. Тук може да разгърне способностите си и да се опита да направи света малко по-добро място. Вярва в това и живее с тази вяра.

Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 

Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.