Ако сме по-добри, светът ще бъде по-добър. Говорим с Ивайло Ябълкаров

Образование! Това е оръжието срещу посредствеността, глупостта, пропагандата. Образованието е онзи фактор, с който се измерва технологичния и социалния напредък на един народ. Колкото по-образован е социума, толкова повече емпатия проявява към различните. Огледайте се. Как мислите, че оцеляват сънародниците ни със специални нужди? Дали средата е достатъчно облагородена за тях? С какво те са по-различни от всички нас – т.нар. нормални? И как ние т.нар. нормални приемаме, че има хора, които не могат дори да излязат от домовете си заради непригодната градска среда? А, сега насочете тези въпроси към бежанците. Онези хора, които в някакъв момент дори не знаят къде са попаднали, бягайки от война, разрушения, загуби и кръв. С надеждата, че в 21 век, попадайки в България, страна от Европейския съюз, ще успеят да започнат нов живот. Обаче, сблъсъкът с действителността, не е никак приятен. Защото срещат омраза, дискриминация и неразбиране, насилие по границите и липса на каквото и да било човешко отношение. В 21 век повтаряме ненаучените уроци от средновековието. Или дори на близкото минало, когато „различните” са били изолирани в домове, далече от погледа на нас, които се възприемаме като „нормални”. Добре, че еволюцията е стигнала до там, че тези хора поне да не бъдат избивани. Затварянето им, обаче, зад огради и решетки е присъда, равносилна на смъртта. Пред това настояще са изправени и много от бежанците, търсещи закрила в България. Неразбирането, липсата на дори минимално усилие да се поставим на тяхно място, да осъзнаем, че те не са тръгнали току-така от родните си места, ги обрича на безпътица. Безпросветността и невежеството са два от бичовете на съвременното общество. Бичове, които много трудно могат да бъдат спрени да нанасят удари. И все пак се намират човеци, които въпреки „новите тъмни” векове, успяват да посеят светлина. И да се опитват, въпреки разочарованията, да наклонят везните в правилната посока. А правилната посока е хуманността. Психологът Ивайло Ябълкаров е един от тези човеци.

Понеже ми се е случвало да водя обучения, в които темата за бежанците и за различните хора е била актуална и активно споменавана, едно от нещата, които хората казват, че това, което би им помогнало да нямат дискриминационни нагласи спрямо различните хора, е знанието.

Незнанието е пречка. Невежеството е равносилно на присъда за убийство. Това е сигурно. Незнанието създава погрешна представа за света около нас. Пропуска влияния, които оформят нереален светоглед. Невежеството изгражда балони на недоверие, които в повечето случаи преливат в омраза и агресия. Отричането на очевадни истини заради непопълнени бази от информация, води до нереално възприемане на околната среда и хората, които я обитават.

В моята работа ми се налага да общувам с хора от различна националност, хора , с различен статус, хора от различно потекло и това много ми помага в ограничаването и намаляването на предразсъдъците към тях.

Общуването с такива хора, тяхното опознаване не е лесен процес. Но той може да обогатява. Да разширява ограничения до този момент по една или друга причина светоглед. Образованието само по себе си не приключва с напускането на училищната или студентската скамейка. То може да е продължителен процес, свързан с личното самоусъвършенстване. За това, обаче, е необходимо активизирането на личната воля. Има ли го желанието, ще се развие и критичното мислене, а то е много важно в днешната информационна ера, където фалшивите новини ни заливат отвсякъде. Знанията и опознаването помагат много, категоричен е Ивайло Ябълкаров.

Голяма пречка за това, обаче, са и фалшивите новини. Както и политическите партии, които използват темата за бежанците, като начин да трупат дивиденти. Да присъстват в медиите, да бъдат харесвани. 

Защото разчитат на невежеството. В днешни дни то е масово разпространено. Дали поради невнимание в час, дали заради тежкото ежедневие, дали заради средата или личната увереност, че си видял и преживял всичко, невежеството е една от основните пречки обществото да се развива напред, а не да живее в миналото, от което едва е успяло да се откъсне. За съжаление заради турболентността на последното десетилетие, доброволно сме се отказали от качеството емпатия.

Да можеш да влезеш в обувките на другия, да се погледнеш през неговите очи, да видиш живота през неговите очи. Ако проявявахме повече емпатия, състрадание спрямо другите, нещата биха били много по-различни. Да се опиташ, да си кажеш – „Ако аз съм на негово място, какво бих изпитал, какво бих чувствал, от какво бих имал нужда…

Отговорът на тези въпроси със сигурност би ни помогнал да приемем различните – като бежанците например. И със сигурност децата, които са най-застрашени в процесите на отричане. Психологът Ивайло Ябълкаров и фондация „Мисия Криле” са обърнали нарочен поглед и към приемната грижа на деца с бежанска история и деца-бежанци, които са непридружени.

Правихме проучване, дали има такива деца, които са бежанци или с друга народност и  дали те са настанявани в приемни семейства. Отговорът, който имаме е, че има един или два подобни случая. И едно от тези деца след това е било осиновено. Но то е от румънски произход, а не от типичните дестинации като южната граница – сирийци, афганистанци, иранци или от северните африкански страни.

Примерите за приемна грижа за децата, които бягат от война, защото от тези посоки идват бежанци, които бягат от военни действия, не са никак много. По-скоро са ограничени до едноцифрени числа. Също така според българското законодателство осиновяването на едно дете, което е бежанец и е само, е почти невъзможно освен, ако няма смесен произход. Ивайло Ябълкаров допълва, че осиновяване би могло да има единствено в случаите, когато поне един от родителите е българин.

 На този етап поне аз не виждам как българин може да осинови детe, което е бежанец в България.

Той се надява, че това, което от фондацията са предвидили по отношение на приемната грижа, да допринася все повече деца-бежанци да бъдат настанявани в приемни семейства.  Също така надеждата е да се появят и приемни семейства, като те самите са бежанци.

Трябва да ви кажа, че това са деца, които, ако не знаете, че са бежанци, ако не ги чувате да говорят на чужд език, няма да разпознаете, че са по-различни. При нас в „Мисия Криле”, в звено „Майка и бебе”, където се настаняват майки с техните деца, защото няма къде да живеят по една или друга причина, имаме две сирийски майки с по две деца. И когато ги видиш, когато дойда с моите деца на работа, гледам и едните, и другите, няма как да различиш, че едните са по-различни, т.е. не сa българчета. Защото и те обичат да се катерят, да се смеят, да играят с топка.

Образование. И възпитание. Това са два от основните стълбове на съвременното общество. Без тях миналото ще ни застигне много скоро. Ако искаме различията да носят разширяване на светоусещането, а не да са причина за ненавист, трябва да се учим непрекъснато, категоричен е Ивайло Ябълкаров. И да учим, и тези около нас. Да бъдем пример. Важен пример за най-малките. Различията са богатство и е хубаво да се отворим и да се научим да ги приемаме.

Децата-бежанци са като българските деца. За мен няма абсолютно никаква разлика, освен наистина езика, който те не говорят. Но понеже ние работим от дълго време с различни семейства, тук има деца, които знаят много добре български. Ходят на училище и дори можеш да си кажеш, че е българско дете.

Когато децата се почувстват спокойни, се усмихват по-често. А какво по-хубаво от жизнерадостния смях на едно дете, което не се страхува от нищо?

Преди време правихме една „Вечер на народите” в офиса ни в Стара Загора. Поканихме хора от различни народности, които да представят кухнята на своята страна, да представят културните особености, танци, музика. Една моя колежка беше направила снимка, на която са четири деца, които изглеждат абсолютно различно едно от друго. И беше задала въпроса „Според вас, от коя страна сa тези деца?” Имаше много различни отговори. Всъщност те бяха от една и съща страна. От Сирия.

Ако сме по-добри, светът ще бъде по-добър, разсъждава психологът, който е посветил професията си и една част от живота си да помага на „различните”. Ако бъдем по-добри, това ще ни помогне много в отношенията ни с бежанците.

Аз, ако съм на тяхно място, какво бих преживявали моите деца, ако са на мястото на тези деца. И като трябва да бягаме за живота си, и ако трябва да разчитаме на някакви институции, и на някакви организации, на някакви хора, които вместо да видят в мен човек, виждат някой, който е заплаха за тях, и някой, който ги отблъсква.

Ивайло Ябълкаров е търсеща личност, която се опитва да счупи стигмата по отношение на бежанците. Да влезе в техните обувки, да погледне на света през техните очи. Защото е категоричен, че те ни обогатяват много. Контактът с тези хора те кара да се адаптираш. Прави те гъвкав. Учи те, дава ти допълнителни знания за живота, които не можеш получиш на друго място. Защото общуването с тях и опознаването им, премахва предразсъдъците.

Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 

Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.