Тема, за която предпочитаме да не говорим, но се налага

На десктопа ми стои новина, че в края на февруари ГДБОП са арестували педофил, в чийто дом е открито 12-годишно момче. Стои отворена, понеже планирах скоро да я коментирам и да изразим нашето (на Фондация „Мисия Криле“) мнение по този тревожен случай.

Нямаше да го правя днес, но скоро ми предстои да водя разпит на дете, което е било потърпевшо от заплахите на друг педофил, в онлайн пространството. Детето е било изнудвано да предава свои интимни снимки на възрастния мъж.

Няма да говорим за причините поради които възрастни хора извършват подобни престъпления. Сигурно има различни мнения.

Няма да коментираме присъдите, които трябва да получават и дали правораздаването в подобни случаи съответства на престъплението.

Иска ми се да споделим няколко размисли затова как децата ни могат да бъдат по-защитени в ситуация, като тази.

Ето и тях:

• Нужен е по-добър родителски контрол над времето, което децата прекарват в интернет.

Много пъти за нас родителите, да връчим телефон, таблет, лаптоп, на детето е добър начин да имаме малко спокойно време без множество въпроси, караници и ангажименти. Следим ли обаче къде влизат децата ни… Какви игри играят… С кого общуват…

В началото на социалните медии (преди повече от 20 години) и във времето, когато бях юноша, беше обичайно да се представяш за друг. С брат ми се закачахме с наши познати, като се представяхме за момичета. Беше ни интересно как те се опитват да флиртуват с нас.

Ние го правехме за забавление и след две-три разменени реплики приключвахме разговорите.

Днес има хора, които злоупотребяват и поставят в сериозен риск нашите деца.

Нужно е много повече внимание и контрол от страна на родителите.

С развитието на технологиите, това става все по-лесно и не е скъпо. Нужно е повече ангажираност.

• Нужно е и родителите да прекарват повече качествено време с децата си.

Нямаме много време. Винаги бързаме. Имаме много задачи. Живеем под голям стрес. Въпреки това сте наясно, че качественото време, което споделяме със семействата си е от огромно значение. Това време означава, че обичаме близките си. Това време изгражда доверие по между ни. Това време ни се отблагодарява, когато децата ни бъдат поставени в риск или имат трудности от различно естество, защото ще знаят, че могат, в наше лице, да намерят някого, който го е грижа.

• Трудните теми са за обсъждане, а не за „скриване“ под килима.

Не знам дали само за България е характерно, но тук сме много добри в това да създаваме теми „табу“. Това са теми, по които се чувстваме несигурни, не знаем какво да кажем или не искаме да разсъждаваме върху тях. Такива са темите, свързани със секса, смъртта, насилието…

Трудно ни е да говорим по тях. Не знаем какво да отговорим на децата си, когато имат въпроси по тях. Нехаем откъде подрастващите намират информация.

И понеже българското общество не обича да говори по тях, то е против и други да говорят.

Ще Ви предложа пример.

Преди години (поне 7, т.е. 2018 година), когато все още не бяха гръмнали организираните кампании срещу гражданските организации, истериите около Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие или Стратегията за детето, често ни канеха по детски градини и училища, за да говорим по темите за превенция на насилието.

Един от инструментите, който използвахме се нарича „Кико и ръката“.

“Кико и Ръката” е кратка приказка, в която се разказва за приятелство, доверие, за позволеното и забраненото докосване и затова колко важно е детето да може да каже Не! и, когато се наложи, да знае към кого да се довери.

В няколко срещи успявахме, по интересен начин, заедно с родителите, децата и учителите да помогнем по тази трудна тема. Успяхме да сигнализираме и за две деца, които вероятно бяха подложени на насилие. В крайна сметка всички оставаха доволни и говореха за този инструмент. В един момент започнаха да „валят“ покани…

И така докато малко по малко гражданските организации не станаха враг на обществото.

Днес вече никой не иска да чуе за „Кико и ръката“. Превенцията на насилието е „скрита под килима“…

И се връщаме в началото на статията, в която споделяме новината за педофилите, които успяват да наранят нашите деца.

Разпитът приключи. Детето беше уплашено. Страхува се, че ще му вземат телефона. Страхува се, че снимката му ще бъде в интернет. Страхува се, че полицията може да го отведе от майка му.

А дали знае как да реагира при следващия човек с фалшив профил и заплахи?