Професионалното прегаряне и как да се справяме с него!

Обучение

????Фондация “Мисия Криле” / Mission Wings Foundation дадe начало на серия семинари в рамките на обучение на темата: „Професионалното прегаряне и как да се справяме с него!”.

Семинарът е съставен от четири еднодневни модула, а участниците са хора от организации, институции и социални услуги от Хасково, Харманли, Димитровград и Свиленград.

???? Обучението се проведе в Културния център в град Харманли, но защо точно там?
По официални данни и направени анализи местните институции в област Хасково са едни от най-натоварените в страната и работят с много, различни и тежки случаи.

По време на първия модул се включиха 18 участници с различни професии – психолози, социални работници, полицаи, културни медиатори, прокурори, а обучител беше психотерапевтът Валентина Маринова.

???? Следващите три семинара от обучението ще се проведат на 2, 10 и 15 април.

Обучението се провежда по проект ACF/901 „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“, тематичен приоритет № 3: „Овластяване на уязвими групи“, финансиран от Фонд Активни граждани България, по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2014-2024 г.

Стартираме дарителска кампания. Имаме нужда от Вас!

Фондация „Мисия Криле” започва работа по кампания за набиране на средства под надслов: „Да дарим усмивки на жени, преживели насилие и техните деца. Кампанията ще продължи до 30 април 2024 г.

Събраните средства ще бъдат използвани за създаването на позитивни преживявания на 15 жени и техните деца, преживели насилие.

С помощта на дарителите ще дарим усмивки на жените и децата, с които работим. Планираме да организираме за тях образователни екскурзии до няколко забележителности в България – Етъра, Велико Търново, Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица, както и да помогнем за преобразяването им като организираме посещение при фризьор, козметик и им дадем подаръчни ваучери. Това е част от възстановителния процес и възможност да се почувстват специални!

Нека заедно да подарим усмивки на хора, които са преживели много тежки моменти в живота си!

Мoжете да подкрепите кампанията в Платформата.бг, чрез дарителски SMS на 17 777 за трите мобилни оператора с кодова дума  DMS USMIVKI, по банков път или чрез PayPal.

Ние от Фондация „Мисия Криле“ вече 6 години полагаме усилия да бъдем полезни на жени, преживели насилие и техните деца. През последните години броят на жените, които са потърсили подкрепа при нас нарасна значително. За изминалата година сме работили по около с 70 жертви на насилие. Ние им предоставяме здравна, юридическа, психологическа, хуманитарна подкрепа. При нас те усещат, че има някой, който ги подкрепя и е с тях през целия болезнен, процес на отделяне от насилието. Помагаме им да започнат да вярват в бъдещето и да придобият увереност.

Кампанията е част от традиционната инициатива на фондация BCause «8 кампании за 8 март» в подкрепа на 8 организации, които помагат на жени и деца, преживели домашно насилие.

Игор Чеховский, който вярва, че смисълът на човешкия живот е да си човек!

Igor, Voluntery work, Ukraine

За мен да бъдеш доброволец, означава да си човек на когото му пука, когато други хора попаднат в затруднение. Ако има някакъв проблем, ако има несправедливост, доброволецът е винаги готов да се отзове  и да помогне с каквото може. Случват се различни ситуации, има различни моменти и не всички сме силни да се справим и да преодолеем проблема .Трябва да има хора, които в момент на трудност, на слабост, просто да ти помогнат. Да ти покажат, че не си сам.

Думите са на младия украинец Игор Чеховский. Той е на 22. Преди четири години идва в България, за да учи медицина в Тракийския университет в Стара Загора. И четири години по-късно все така продължава да се удивява на българската самоирония.

Не ми харесва, че в България има много малко млади хора, които са мотивирани да променят живота към по-добро. Липсват ентусиастите, които да решават проблеми, да вървят напред, да проявяват самоинициатива. Мотивираните ентусиасти с юношески максимализъм са малко. Младите хора имат голям потенциал, но той трябва да се открие.

Осъзнал това, днес Игор Чеховский е част от фондация „Мисия Криле”. Ръководи екип от украински доброволци, работи като преводач и координатор. И самият е доброволец.

Всички сме на първо място хора. Трябва да си добър самарянин. Не можем да кажем, че проблемът на даден човек е единствено негов. Това е проблем и на другите.

С цялото си сърце вярва, че смисълът на човешкия живот е да си човек. Да помагаш. Убеден е, че така сме по-обединени. По този начин се проявяваме като разумни същества. Стремежът да помогнем, без да търсим награди и полза, ни различава от животните.

  Хората имат морал.

От първия ден на войната, при която Русия нахлу в Украйна и предизвика масова бежанска вълна, Игор Чеховский помага. За него няма нищо по-хубаво от това да успее да направи живота на изпадналите, не по собствено желание в тежка беда, по-лек. Дори и с малко положението им да се подобри.

80 процента от украинските бежанци, които дойдоха в Стара Загора, останаха да живеят тук. Адаптацията им премина, сега са в етап на интеграция. В началото най-големият проблем, пред който се изправиха, беше   информираността.

Те идват в чужда държава. Не познават законите, не знаят езика. Нямат идея какви документи са им необходими. Пътят, който изминават, може да бъде схематично представен по следния начин – намиране на временен подслон – документи – търсене на работа – участие в курсове по български език – постоянно жилище – градина или училище за децата – работа. Игор Чеховский помага на десетки свои сънародници, да си стъпят на краката и да започнат живота си наново.

Динамиката от началото на войната, вече я няма. В Стара Загора вече идват много по-малко бежанци. Тези, които са тук от две години, се справиха много добре. Нямат нужда от нашата помощ. Сами се превръщат в доброволци и започват да помагат. И работят. Не всички работят по специалността си, макар  някои да са с едно или две висши образования.

Ценен ресурс, който задължително трябва да се използва. На всяка държава са й необходими млади и образовани хора. Всяка една дейност, която може да им помогне да разгърнат потенциала си, ще е от полза както за тях самите, така и за новата им родина, ако България ги приеме като свои граждани. Игор Чеховский съжалява, че на държавно ниво в тази посока се прави малко, което е крайно недостатъчно. Има нормативни правила за интеграция на бежанци, но те не се прилагат.

Примерно да им се организират курсове. Да научат езика, за да им се подобрят възможностите и да останат в България. Има много украинци, които вече сами се издържат. Децата им посещават градини, ясли, училища. През лятото фондация „Мисия Криле” организира за тях уроци по украински език и украинска култура, както и по български. По време на ваканцията да не забравят нито украинския, нито българския.

Децата по-бързо се адаптират. По-бързо научават български език. Благодарение отново основно на доброволците. При възрастните не е точно така. Игор Чеховский си го обяснява с психологията. Тяхната интеграция в българското общество и приемането на българската култура и ценности става по-трудно. Което е обяснимо – едва ли е толкова лесно на зряла възраст да загърбиш всичко, което си имал и да започнеш живота си от начало. Тук доброволците като Игор влизат в избраната от тях роля. С тяхната помощ интеграцията на бежанците е по-лесна и не толкова разтърсваща.

Игор Чеховский много добре си спомня датата, на която е пристъпил прага на фондация „Мисия Криле”. 7 юли. Подписва договор и разбира, че ще помага на украинските бежанци, които бягат от войната.

Най-първата ми дейност беше да гледам децата в междучасията. Знам български и започнах да превеждам. Да помогна на семейство да се запише при личен лекар, за психологическа консултация. Все по-често започнах да участвам в хуманитарни акции.

Постепенно се включва в различни дейности, свързани и с други бежанци. И разбира, че това е мисията му. Да помага на слабите, на нуждаещите се, на тези, които се в безпътица. Кауза, което в момента предопределя живота му. Това е причината да иска да бъде лекар. Отново – за да помага. Една от най-хуманните дейности, която, както казва, ни прави човеци.

Аз съм свещ, която изгаря, запалвайки другите!

Едно изречение, което оформя докрай житейската му философия. Макар и на толкова ранен етап от живота му. Мечтата му е войната да свърши. Защото е престъпление срещу човечеството. Не е нормално в 21 век да има военни конфликти не само в Украйна, а навсякъде по света. Не го приема и няма да се примири с това.

Въпреки всичко остава реалист. Опитът го спира да лети из облаците или да махне с ръка и да зареже доброволчеството. Стъпка по стъпка започва да приема все повече отговорности. Прави грешки, не се отчайва, поправя се и продължава по избрания път. Съвестно му е, че не може да помогне на всички, но поне опитва.

Доброволчеството много помага на мен самия. Говорейки, комуникирайки, по-добре разбирам себе си. Когато помагаш на някого, няма как да не съпреживееш и да не разбереш с какво се е сблъскал този човек, цялата  трагедия в живота му. Това според мен има голямо психотерапевтично значение. Помага да се развие емпатията, емоционалната интелигентност.

Много е важно човек да има разбирането, продължава Игор Чеховский. И индивидуалният пример е от голямо значение, за да увлече останалите, дори да промени гледната им точка, да погледнат на нещастието, на страдащите през техните очи. Да се поставят на мястото им. Да разберат.

Тук идват хора, които бягат от война. Идват, за да се спасят. Да спасят себе си и своите семейства. Да, сблъскват се с дискриминация, с обиди, но гостоприемството е повече. Познавам украински бежанци, които завързват много близки приятелски връзки с колегите си от работа. Дори българите подобряват руския си при общуването с украинци. Излизат, забавляват се. Но, дискриминацията съществува.

Образование, възпитание, разбиране, култура. Това според Игор е пътят към приемането и емпатията, към заличаването на дискриминацията. Попадал е на случаи, при които украински деца са обиждани в училище. Знае, обаче, че не децата са виновни, а примерът вкъщи.

Тези неща идват от родителите. Детето не мисли така. То вижда вкъщи и повтаря. Всички сме хора. Украинците са част от общността на Стара Загора. Една от най-големите. Живеем заедно. Ние сме тук, ние сме вашите съседи. И за да сме заедно трябва да поддържаме здрав диалог и комуникация, обмяна на културни ценности.

Игор Чеховский и екипът на фондация „Мисия Криле” ще продължават да работят за интеграцията на украинските бежанци. Много от тях са загубили всичко в Украйна. Няма къде и при кого да се върнат. Решили са да останат в България. И докато в началото на войната като бежанци са имали нужда от материална помощ, днес им е повече необходима протегната ръка. За да са по-самостоятелни и по-независими. За да се развиват, личностно и професионално. За щастие все още има места, където я получават и има хора, които им я дават. Безрезервно.

 

 

 

 

 

 

 

 

За бежанците отвъд статистиката. Говорим с Хамид Хош Сияр

Hamid

Хамид Хош Сияр е ирански гражданин. Бяга от страната си през 2017 година. Пристига в България. И остава тук. В следващия текст ще ви срещнем с него. Но ще започнем от начало.

Хамид е от Техеран. От 2017 година е политически бежанец. Живее две години в Турция. После идва в България. Преди да предприеме своето пътуване към свободата и сигурността, е лежал в затвор в Иран. По политически причини. Защото си е позволил да говори свободно и да казва истината. Което нито се харесва, нито се одобрява от централната иранска власт. Когато излиза от затвора, отново е заплашен да се върне там. Защото като повечето диктатори и ръководителите на Иран на харесват забавленията и шегите.

В Иран няма разлика между политика и религия. Политическата и религиозната власт е съсредоточена в едно лице. Така че в Иран няма разделение в тази посока. През 2009 след „Зелената революция” и фалшифицираните избори, започнах да се замислям, каква всъщност е причината за това. Открих, че и други хора са стигнали до извода, че проблемите в Иран идват от силата на религията.

Заедно със съмишленици, започват да поддържат страница във Фейсбук, в която с кратки истории осмиват политиката и религията. Последователите започват да се трупат. Страницата и нейното съдържание стават все по-популярни. На иранските ръководители това никак не им допада. Властите усилено издирват Хамид и неговите съратници. Започва играта на котка и мишка. Две години и половина по-късно групата е разкрита.

Две години бях в затвор. Там имаше мрежа от затворници, които тайно осведомяваха външния свят за онова, което ставаше вътре. В Иран медиите нямат свобода. Свободните медии са зад граница. Когато излязох от затвора, разбрах, че там има младо момче, което трябваше да бъде екзекутирано. Проблемът беше, че семейството му не знаеше и нито един журналист не се опита да разкаже историята му.

Хамид Хош Сияр, вече на свобода, получава информация за случая от свой приятел в затвора. Разпространява я. Така в един момент историята на това момче става все по-популярна. И Хамид отново влиза в полезрението на службите. Преди обаче отново да стигнат до него, той прави единственото, което му остава – бяга от Иран. За съжаление, приятелят му, който го информира за тази история, получава още осем години върху първоначалната му присъда.

От 2019 е Хамид е в България. Година по-късно получава хуманитарен статут. Страната му харесва. Най-важното, което открива тук е сигурността, която винаги е мечтал да има. До болка се е нуждаел от нея. За разлика от Ислямска република Иран – неговата родина, тук се чувства в безопасност. И правата му са защитени.

Когато говоря за България, пред очите ми е нейната природа. Много е красива, страната е красива. Имате дълга и древна история. За мен това е много важно, защото и историята на Иран е такава. Хиляди години история. Запазили сте вековни традиции, които на мен много ми харесват.

Разбира се, не всичко е „цветя и рози”, както се казва. Хамид открива и много недостатъци. Като отбелязва на първо място пропагандата. Ако обаче, я изключим от уравнението, всичко друго му допада – хората, народа, нацията.

В момента е медиатор и преводач към центъра на фондация „Мисия Криле” в най-големия бежански лагер на територията на България – в Харманли. От самото начало на пандемията започва да работи с бежанците. Първоначално от време на време, след началото на Ковид рестрикциите – за постоянно. Преди това е живял в лагера и си е изкарвал прехраната в местно предприятие. Казва, че си е намерил работа от самото начало на пристигането си в България, защото е искал да бъде ангажиран с нещо. Иначе е щял да се побърка. За него работата е лечение.

Освен, че превеждам и съм културен медиатор, помагам и с правни въпроси на бежанците и мигрантите. С помощта на фондацията се опитвам техният глас да бъде чут. Опитвам се да облекча положението им. Да ги напътствам по административните и законовите въпроси, да се грижа за тях.

Хамид Хош Сияр е осъзнал, че може да бъде полезен за другите. Получил е подкрепа и е решил да върне доброто, като помага на безправните. Без значение, че и самият той е чужденец в страна, която само на пръв поглед изглежда много гостоприемна и състрадателна към изпадналите в беда. Приема го въпреки всичко и продължава напред.

Гласът на бежанците не се чува. В повечето случи информацията за тях е само в новините. А там се съобщава единствено за това колко са арестуваните, колко са откритите нелегални мигранти, за инцидентите с бежанци, за загиналите в катастрофи при тяхното нечовешко транспортиране. Бежанците са просто една статистика, числа. Понякога гласът им успява да пробие отвъд цифрите и да достигне до експертите. В повечето случаи, обаче, никой не си прави труда да чуе какво имат да кажат.

Причината все пак, гласът на бежанците да не остава безмълвен през цялото време, са няколкото неправителствени организации, които са се отдали на каузата да направят живота им по-поносим. В каквато посока е хвърли своите усилия и Хамид. За пример посочва, че едва две или три фондации в цяла България се борят с насилието по границите.

Гласовете им не се чуват. Понякога единични съобщения успяват да стигнат до когото трябва, но в голямата си част бежанците остават напълно анонимни. Те не са част от процесите, с които да се решават техните проблеми. Това, което колегите ми винаги казват е, че хората са експерти по собствените си въпроси. Колкото повече работя по проблемите на бежанците, толкова по-ясно ги разбирам и осъзнавам този факт. Не виждам случай, в който бежанци да са били част от решаването на техните проблеми.

Според Хамид Хош Сияр, този процес е двустранен. От една страна властите нямат много голямо желание да се вслушат в онова, което бежанците имат и могат да им кажат. От друга – самите бежанци не настояват твърдо да бъдат чути. И тук идва ролята на културния медиатор – той е връзката. И колкото повече и двете страни осъзнаят, че трябва да си сътрудничат, толкова по-бързо проблемите, пред които са изправени, ще намерят своите решения. Образованието и социалните каузи са два от факторите да се премине през тези етапи по-бързо, за да се стигне до поставяне на проблемите на масата на обществото, защото двете страни не се чуват, коментира Хамид Хош Сияр.

Няма взаимно разбирателство, не осъзнаваме проблемите. А, ако не ги дефинираме, няма да намерим и решения за тях. Винаги ще има хора, които да се възползват от подобно недоверие, за да създадат още по-големи неприятности, за да привлекат гласове в своя изгода. Има политически партии, които създават несъществуващи проблеми и предлагат решения за тях, давайки си сметка,че това не води до нищо.

Образованието е необходимо и в двете посоки – както за бежанците, така и за местната администрация и българското общество. Двете страни трябва да седнат на една маса като равни и да говорят като равни. Бежанците са човешки същества, които имат правото да живеят добре и да са защитени. Да се чувстват сигурни за бъдещето. Само така биха могли да разкрият добродетелите си и потенциала си. Както го е направил и прави в момента Хамид Хош Сияр. Сигурността води до спокойствие, спокойствието до трезвост, а тя до реалистичен поглед и адекватни действия.

Проблемът е в незнанието. Хората не са информирани. За съжаление от едната страна са българите, а от другата – чужденците. Те не се познават. А колко нерви щяха да бъдат спестени, ако се познаваха по-добре. Защото и двете страни има какво да дадат и с какво да обогатят мирогледа си. Ако се разбираха по-добре, щяха да гледат на себе си като на човешки същества, а не като на врагове.

Интересното ще бъде да се види колко близки като хора са представителите, които стоят един срещу друг. И двете страни ще преоткрият ценността на човешките същества, които стоят срещу тях. На културата. Ще се фокусират върху положителните страни, а не върху негативните. Ще осъзнаят колко близки са всъщност. А в момента в общественото пространство преобладава негативизма.

Хамид Хош Сияр живее вече четири години в България. В някаква степен е опознал културата на страната. И е взел за себе си решението да се концентрира върху красотата, вместо да подхранва с гняв проблемите. Смята, че разбирането и разбирателството са на една стъпка разстояние, ако всяка от страните се разкрие и се отвори за различните. Хамид го е направил за себе си. През последните години е бил беглец. От свои и от чужди. Бил е непрекъснато наблюдаван и следен. Губи голяма част гражданските си права. Решава, че повече не може да се подлага на това напрежение и бяга. Стига до България. Открива сигурност и човешка топлота. Които му дават надежда, че далече от родината си, той все пак е човешко същество и като човешко същество може да провокира човещината и у другите. Вижда хуманитарния си статут като възможност. Възможност, която използва, за да се отплати за доброто. Опитва се да е позитивен член на българското общество. И в момента не намира нито една причина, която да го провокира, да отправи поглед на Запада, както правят много от неговите сънародници или политически братя по съдба. Тук може да разгърне способностите си и да се опита да направи света малко по-добро място. Вярва в това и живее с тази вяра.

Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 

Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

 

Ако сме по-добри, светът ще бъде по-добър. Говорим с Ивайло Ябълкаров

Ивайло Ябълкаров семейство

Образование! Това е оръжието срещу посредствеността, глупостта, пропагандата. Образованието е онзи фактор, с който се измерва технологичния и социалния напредък на един народ. Колкото по-образован е социума, толкова повече емпатия проявява към различните. Огледайте се. Как мислите, че оцеляват сънародниците ни със специални нужди? Дали средата е достатъчно облагородена за тях? С какво те са по-различни от всички нас – т.нар. нормални? И как ние т.нар. нормални приемаме, че има хора, които не могат дори да излязат от домовете си заради непригодната градска среда? А, сега насочете тези въпроси към бежанците. Онези хора, които в някакъв момент дори не знаят къде са попаднали, бягайки от война, разрушения, загуби и кръв. С надеждата, че в 21 век, попадайки в България, страна от Европейския съюз, ще успеят да започнат нов живот. Обаче, сблъсъкът с действителността, не е никак приятен. Защото срещат омраза, дискриминация и неразбиране, насилие по границите и липса на каквото и да било човешко отношение. В 21 век повтаряме ненаучените уроци от средновековието. Или дори на близкото минало, когато „различните” са били изолирани в домове, далече от погледа на нас, които се възприемаме като „нормални”. Добре, че еволюцията е стигнала до там, че тези хора поне да не бъдат избивани. Затварянето им, обаче, зад огради и решетки е присъда, равносилна на смъртта. Пред това настояще са изправени и много от бежанците, търсещи закрила в България. Неразбирането, липсата на дори минимално усилие да се поставим на тяхно място, да осъзнаем, че те не са тръгнали току-така от родните си места, ги обрича на безпътица. Безпросветността и невежеството са два от бичовете на съвременното общество. Бичове, които много трудно могат да бъдат спрени да нанасят удари. И все пак се намират човеци, които въпреки „новите тъмни” векове, успяват да посеят светлина. И да се опитват, въпреки разочарованията, да наклонят везните в правилната посока. А правилната посока е хуманността. Психологът Ивайло Ябълкаров е един от тези човеци.

Понеже ми се е случвало да водя обучения, в които темата за бежанците и за различните хора е била актуална и активно споменавана, едно от нещата, които хората казват, че това, което би им помогнало да нямат дискриминационни нагласи спрямо различните хора, е знанието.

Незнанието е пречка. Невежеството е равносилно на присъда за убийство. Това е сигурно. Незнанието създава погрешна представа за света около нас. Пропуска влияния, които оформят нереален светоглед. Невежеството изгражда балони на недоверие, които в повечето случаи преливат в омраза и агресия. Отричането на очевадни истини заради непопълнени бази от информация, води до нереално възприемане на околната среда и хората, които я обитават.

В моята работа ми се налага да общувам с хора от различна националност, хора , с различен статус, хора от различно потекло и това много ми помага в ограничаването и намаляването на предразсъдъците към тях.

Общуването с такива хора, тяхното опознаване не е лесен процес. Но той може да обогатява. Да разширява ограничения до този момент по една или друга причина светоглед. Образованието само по себе си не приключва с напускането на училищната или студентската скамейка. То може да е продължителен процес, свързан с личното самоусъвършенстване. За това, обаче, е необходимо активизирането на личната воля. Има ли го желанието, ще се развие и критичното мислене, а то е много важно в днешната информационна ера, където фалшивите новини ни заливат отвсякъде. Знанията и опознаването помагат много, категоричен е Ивайло Ябълкаров.

Голяма пречка за това, обаче, са и фалшивите новини. Както и политическите партии, които използват темата за бежанците, като начин да трупат дивиденти. Да присъстват в медиите, да бъдат харесвани. 

Защото разчитат на невежеството. В днешни дни то е масово разпространено. Дали поради невнимание в час, дали заради тежкото ежедневие, дали заради средата или личната увереност, че си видял и преживял всичко, невежеството е една от основните пречки обществото да се развива напред, а не да живее в миналото, от което едва е успяло да се откъсне. За съжаление заради турболентността на последното десетилетие, доброволно сме се отказали от качеството емпатия.

Да можеш да влезеш в обувките на другия, да се погледнеш през неговите очи, да видиш живота през неговите очи. Ако проявявахме повече емпатия, състрадание спрямо другите, нещата биха били много по-различни. Да се опиташ, да си кажеш – „Ако аз съм на негово място, какво бих изпитал, какво бих чувствал, от какво бих имал нужда…

Отговорът на тези въпроси със сигурност би ни помогнал да приемем различните – като бежанците например. И със сигурност децата, които са най-застрашени в процесите на отричане. Психологът Ивайло Ябълкаров и фондация „Мисия Криле” са обърнали нарочен поглед и към приемната грижа на деца с бежанска история и деца-бежанци, които са непридружени.

Правихме проучване, дали има такива деца, които са бежанци или с друга народност и  дали те са настанявани в приемни семейства. Отговорът, който имаме е, че има един или два подобни случая. И едно от тези деца след това е било осиновено. Но то е от румънски произход, а не от типичните дестинации като южната граница – сирийци, афганистанци, иранци или от северните африкански страни.

Примерите за приемна грижа за децата, които бягат от война, защото от тези посоки идват бежанци, които бягат от военни действия, не са никак много. По-скоро са ограничени до едноцифрени числа. Също така според българското законодателство осиновяването на едно дете, което е бежанец и е само, е почти невъзможно освен, ако няма смесен произход. Ивайло Ябълкаров допълва, че осиновяване би могло да има единствено в случаите, когато поне един от родителите е българин.

 На този етап поне аз не виждам как българин може да осинови детe, което е бежанец в България.

Той се надява, че това, което от фондацията са предвидили по отношение на приемната грижа, да допринася все повече деца-бежанци да бъдат настанявани в приемни семейства.  Също така надеждата е да се появят и приемни семейства, като те самите са бежанци.

Трябва да ви кажа, че това са деца, които, ако не знаете, че са бежанци, ако не ги чувате да говорят на чужд език, няма да разпознаете, че са по-различни. При нас в „Мисия Криле”, в звено „Майка и бебе”, където се настаняват майки с техните деца, защото няма къде да живеят по една или друга причина, имаме две сирийски майки с по две деца. И когато ги видиш, когато дойда с моите деца на работа, гледам и едните, и другите, няма как да различиш, че едните са по-различни, т.е. не сa българчета. Защото и те обичат да се катерят, да се смеят, да играят с топка.

Образование. И възпитание. Това са два от основните стълбове на съвременното общество. Без тях миналото ще ни застигне много скоро. Ако искаме различията да носят разширяване на светоусещането, а не да са причина за ненавист, трябва да се учим непрекъснато, категоричен е Ивайло Ябълкаров. И да учим, и тези около нас. Да бъдем пример. Важен пример за най-малките. Различията са богатство и е хубаво да се отворим и да се научим да ги приемаме.

Децата-бежанци са като българските деца. За мен няма абсолютно никаква разлика, освен наистина езика, който те не говорят. Но понеже ние работим от дълго време с различни семейства, тук има деца, които знаят много добре български. Ходят на училище и дори можеш да си кажеш, че е българско дете.

Когато децата се почувстват спокойни, се усмихват по-често. А какво по-хубаво от жизнерадостния смях на едно дете, което не се страхува от нищо?

Преди време правихме една „Вечер на народите” в офиса ни в Стара Загора. Поканихме хора от различни народности, които да представят кухнята на своята страна, да представят културните особености, танци, музика. Една моя колежка беше направила снимка, на която са четири деца, които изглеждат абсолютно различно едно от друго. И беше задала въпроса „Според вас, от коя страна сa тези деца?” Имаше много различни отговори. Всъщност те бяха от една и съща страна. От Сирия.

Ако сме по-добри, светът ще бъде по-добър, разсъждава психологът, който е посветил професията си и една част от живота си да помага на „различните”. Ако бъдем по-добри, това ще ни помогне много в отношенията ни с бежанците.

Аз, ако съм на тяхно място, какво бих преживявали моите деца, ако са на мястото на тези деца. И като трябва да бягаме за живота си, и ако трябва да разчитаме на някакви институции, и на някакви организации, на някакви хора, които вместо да видят в мен човек, виждат някой, който е заплаха за тях, и някой, който ги отблъсква.

Ивайло Ябълкаров е търсеща личност, която се опитва да счупи стигмата по отношение на бежанците. Да влезе в техните обувки, да погледне на света през техните очи. Защото е категоричен, че те ни обогатяват много. Контактът с тези хора те кара да се адаптираш. Прави те гъвкав. Учи те, дава ти допълнителни знания за живота, които не можеш получиш на друго място. Защото общуването с тях и опознаването им, премахва предразсъдъците.

Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 

Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

Алиреза Бейги, който започва нов живот

Alireza

Иран, религия, Коран, мюсюлманин, Библия, християнин, арест, затвор, смъртна присъда, бягство, бежанец, Швейцария, България, съд. Така телеграфно може да се опише животът на иранския гражданин Алиреза Бейги. В България му е отказана закрила от Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет. Преди дни Административният съд в София отмени това решение. За Алиреза Бейги започва нов живот. В който той дори вече си позволява да мечтае. Безвремието, свързано със собственото му бъдеще, е вече приключило, но и тогава иранецът не е бездействал. Защото има мисия. Мисията да помага, въпреки собственото си положение – да си със смъртна присъда и да знаеш, че в някакъв момент тя може да бъде изпълнена.

Ако се прибереш вкъщи и някое от децата ти е болно, няма как да се чувстваш добре. Ако детето ти се обади, че не е добре, направо ще излетиш, за да му помогнеш. Защото обичаш децата си. Защото любовта ти към тях е по-различна от любовта към майка им. Преживял съм подобни моменти. И съм разбрал едно – когато някой е в беда, не трябва да бъде оставян сам. Защото и без това болката му е достатъчна голяма.

Алиреза Бейги е проповедник. На християнството. На собствения си народ проповядва Библията. Смяната на религията е причината да бъде осъден на смърт в Иран. И да се превърне в бежанец. И въпреки това, той продължава да споделя любовта към Исус. За това и се чувства отговорен към паството си, което е в Иран и е подложено на тормоз, гонения, затвор. Знае, че трябва да продължи, за да дава надежда на другите. Не може да остави последователите си сами.

Ако, въпреки трудностите, пред които се изправям, не остана във връзка с тях, значи не съм искрен във вярата си. Покръстих се през 2015 година в Швейцария. Върнах се в Иран, попаднах в затвора, но и дори тогава свещениците и истинските вярващи, не прекъсната връзката си с мен. По всякакъв начин се опитваха да ми помогнат и да облекчат страданията ми. Бях млад и за мен се грижеха, за да не изгубя пътя.

Заради любовта, заради хората, които е привлякъл, Алиреза Бейги се чувства отговорен. Защото ги е поканил в свят, който не носи само обич, а и опасности. Особено ако си роден в държава като Иран. Любовта трябва да се споделя. Защото това е един от основните завети на Христос. Защото той учи как да обичаме ближния.

Семето беше посято в сърцето ми. И израсна. Разви се. И дори в затвора не загубих вярата си. Защото ми помогнаха. Дори и да бяха ме пречупили, семето вече беше посято и пак щеше да израсне.

Две години Алиреза живее в България. Не е напускал София. Ходил е единствено до Панчарево. Едва два пъти през този период е бил на парти – и двата пъти, за да отбележи с приятели Нова година. А те не спират да го канят. Но той имa мисия.

Знаеш ли, идвам от заможно семейство. Имам достатъчно. В Иран имах ферма за скорпиони. Обиколил съм света и то не един път. Бях щастлив с приятелите си. Имах всичко. Знам английски. Ако исках, можеш да емигрирам в Канада или Германия. Можех веднага да напусна България, когато ми отказаха закрила. Останах. Защото тук се чувствам спокоен. България и скрито райско кътче. Можех да отида навсякъде. Като останалите. Но не го направих. Защото, ако бях тръгнал, щеше да се изтълкува, че съм виновен. А аз не съм виновен с нищо.

Алиреза Бейги бяга от Иран, защото животът му е бил застрашен. Обяснява, че християните в родната му страна са в опасност. Предполага, че тези, които не познават ислямската държава, смятат Иран за сигурна страна, защото няма война, както в Ирак или Сирия. Категорично отхвърля подобно твърдение, защото в него няма нищо вярно. И дава пример с незачитането на човешките права.

Режимът в Иран е терористичен. Там човешкият живот няма стойност. Човешките права не означават нищо. Преминал съм по този път и трябва да съм силен, за да помагам на другите. Обичам тези, които съм привлякъл към вярата.

Мечтае и се моли най-накрая сънародниците му да са свободни. Без задушаващата хватка на религията. Без да се страхуват, когато излизат навън. Защото го заслужават. Заслужават да бъдат свободни.

Продължавам да организирам беседи онлайн с вярващи от Иран. Трудно е. Семействата на новопокръстените не одобряват техните действия. За да не отидат в затвора, християните в Иран трябва отново да приемат исляма. Близките ми са в опасност, за това че аз съм християнин. Понякога си мисля, че когато един човек има проблеми, по-скоро тези, които го обичат преживяват по-тежко неговото положение.

В София живее в много малък апартамент. Сравнява го по размери с лунните модули. Пълен е с книги. Повече, обаче, не му е необходимо. Знае, че България е богата на минерални извори, че е красива страна, има известни зимни курорти, а Пловдив е един от най-древните градове в света.

Никога не съм мислил да обиколя страната Ви. Някак си мотивацията ми е насочена в друга посока. Всъщност не съм мислил за тази възможност. Цялото си време използвам, за да помагам на християните в Иран, които са в затвора. Ако всички бъдат освободени, защо пък да не попътувам из България. Бих искал.

Признава, че се зарежда от природата. За това, както по-рано стана ясно, ходи до езерото в Панчарево. Въпреки че се усмихва, тъгата трайно се е настанила в живота му. Шегува се. Със себе си. Но шегите му са някак си сдържани.

В момента моите хора имат нужда от мен. Не мога да ги изоставя. Няма как да съм щастлив и да пътувам, да ходя по купони, когато има хора в беда.

Дори и да получи така желаната от него закрила в България, той ще продължи да изпълнява предначертания си план. Заради това, че разпространява християнската вяра, има много последователи, които са в затвора, защото са се покръстили. Искрено вярва, че трябва да е на поста си и заедно да отстоят на предизвикателствата.

Отговорността ми към тези мои последователи е огромна. Постоянно съм във връзка с тях. Въпреки трудностите. Не мога да ги оставя сами. Защото се нуждаем един от друг. Така че за мен нищо няма да приключи. Точно обратното. В Иран има много големи групи от християни, които имат нужда от мен и моята сила. Ако в Иран има революция, тръгвам веднага. Няма да чакам да си купя самолетен билет. Ако трябва пеша ще измина цялото разстояние до там. Дори няма да мина през апартамента, за да си взема дрехи. Защото обичам страната си.

По думите на Алиреза Бейги в Иран има около 5 милиона християни. И техният живот е в постоянна опасност заради вярата им.

Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Рубриката #ИсторииЗаДругите се списва от Мартин Николов. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 

 Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.