Алиреза Бейги, който започва нов живот

Alireza

Иран, религия, Коран, мюсюлманин, Библия, християнин, арест, затвор, смъртна присъда, бягство, бежанец, Швейцария, България, съд. Така телеграфно може да се опише животът на иранския гражданин Алиреза Бейги. В България му е отказана закрила от Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет. Преди дни Административният съд в София отмени това решение. За Алиреза Бейги започва нов живот. В който той дори вече си позволява да мечтае. Безвремието, свързано със собственото му бъдеще, е вече приключило, но и тогава иранецът не е бездействал. Защото има мисия. Мисията да помага, въпреки собственото си положение – да си със смъртна присъда и да знаеш, че в някакъв момент тя може да бъде изпълнена.

Ако се прибереш вкъщи и някое от децата ти е болно, няма как да се чувстваш добре. Ако детето ти се обади, че не е добре, направо ще излетиш, за да му помогнеш. Защото обичаш децата си. Защото любовта ти към тях е по-различна от любовта към майка им. Преживял съм подобни моменти. И съм разбрал едно – когато някой е в беда, не трябва да бъде оставян сам. Защото и без това болката му е достатъчна голяма.

Алиреза Бейги е проповедник. На християнството. На собствения си народ проповядва Библията. Смяната на религията е причината да бъде осъден на смърт в Иран. И да се превърне в бежанец. И въпреки това, той продължава да споделя любовта към Исус. За това и се чувства отговорен към паството си, което е в Иран и е подложено на тормоз, гонения, затвор. Знае, че трябва да продължи, за да дава надежда на другите. Не може да остави последователите си сами.

Ако, въпреки трудностите, пред които се изправям, не остана във връзка с тях, значи не съм искрен във вярата си. Покръстих се през 2015 година в Швейцария. Върнах се в Иран, попаднах в затвора, но и дори тогава свещениците и истинските вярващи, не прекъсната връзката си с мен. По всякакъв начин се опитваха да ми помогнат и да облекчат страданията ми. Бях млад и за мен се грижеха, за да не изгубя пътя.

Заради любовта, заради хората, които е привлякъл, Алиреза Бейги се чувства отговорен. Защото ги е поканил в свят, който не носи само обич, а и опасности. Особено ако си роден в държава като Иран. Любовта трябва да се споделя. Защото това е един от основните завети на Христос. Защото той учи как да обичаме ближния.

Семето беше посято в сърцето ми. И израсна. Разви се. И дори в затвора не загубих вярата си. Защото ми помогнаха. Дори и да бяха ме пречупили, семето вече беше посято и пак щеше да израсне.

Две години Алиреза живее в България. Не е напускал София. Ходил е единствено до Панчарево. Едва два пъти през този период е бил на парти – и двата пъти, за да отбележи с приятели Нова година. А те не спират да го канят. Но той имa мисия.

Знаеш ли, идвам от заможно семейство. Имам достатъчно. В Иран имах ферма за скорпиони. Обиколил съм света и то не един път. Бях щастлив с приятелите си. Имах всичко. Знам английски. Ако исках, можеш да емигрирам в Канада или Германия. Можех веднага да напусна България, когато ми отказаха закрила. Останах. Защото тук се чувствам спокоен. България и скрито райско кътче. Можех да отида навсякъде. Като останалите. Но не го направих. Защото, ако бях тръгнал, щеше да се изтълкува, че съм виновен. А аз не съм виновен с нищо.

Алиреза Бейги бяга от Иран, защото животът му е бил застрашен. Обяснява, че християните в родната му страна са в опасност. Предполага, че тези, които не познават ислямската държава, смятат Иран за сигурна страна, защото няма война, както в Ирак или Сирия. Категорично отхвърля подобно твърдение, защото в него няма нищо вярно. И дава пример с незачитането на човешките права.

Режимът в Иран е терористичен. Там човешкият живот няма стойност. Човешките права не означават нищо. Преминал съм по този път и трябва да съм силен, за да помагам на другите. Обичам тези, които съм привлякъл към вярата.

Мечтае и се моли най-накрая сънародниците му да са свободни. Без задушаващата хватка на религията. Без да се страхуват, когато излизат навън. Защото го заслужават. Заслужават да бъдат свободни.

Продължавам да организирам беседи онлайн с вярващи от Иран. Трудно е. Семействата на новопокръстените не одобряват техните действия. За да не отидат в затвора, християните в Иран трябва отново да приемат исляма. Близките ми са в опасност, за това че аз съм християнин. Понякога си мисля, че когато един човек има проблеми, по-скоро тези, които го обичат преживяват по-тежко неговото положение.

В София живее в много малък апартамент. Сравнява го по размери с лунните модули. Пълен е с книги. Повече, обаче, не му е необходимо. Знае, че България е богата на минерални извори, че е красива страна, има известни зимни курорти, а Пловдив е един от най-древните градове в света.

Никога не съм мислил да обиколя страната Ви. Някак си мотивацията ми е насочена в друга посока. Всъщност не съм мислил за тази възможност. Цялото си време използвам, за да помагам на християните в Иран, които са в затвора. Ако всички бъдат освободени, защо пък да не попътувам из България. Бих искал.

Признава, че се зарежда от природата. За това, както по-рано стана ясно, ходи до езерото в Панчарево. Въпреки че се усмихва, тъгата трайно се е настанила в живота му. Шегува се. Със себе си. Но шегите му са някак си сдържани.

В момента моите хора имат нужда от мен. Не мога да ги изоставя. Няма как да съм щастлив и да пътувам, да ходя по купони, когато има хора в беда.

Дори и да получи така желаната от него закрила в България, той ще продължи да изпълнява предначертания си план. Заради това, че разпространява християнската вяра, има много последователи, които са в затвора, защото са се покръстили. Искрено вярва, че трябва да е на поста си и заедно да отстоят на предизвикателствата.

Отговорността ми към тези мои последователи е огромна. Постоянно съм във връзка с тях. Въпреки трудностите. Не мога да ги оставя сами. Защото се нуждаем един от друг. Така че за мен нищо няма да приключи. Точно обратното. В Иран има много големи групи от християни, които имат нужда от мен и моята сила. Ако в Иран има революция, тръгвам веднага. Няма да чакам да си купя самолетен билет. Ако трябва пеша ще измина цялото разстояние до там. Дори няма да мина през апартамента, за да си взема дрехи. Защото обичам страната си.

По думите на Алиреза Бейги в Иран има около 5 милиона християни. И техният живот е в постоянна опасност заради вярата им.

Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Рубриката #ИсторииЗаДругите се списва от Мартин Николов. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 

 Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

Олена Медяник, която на първо място вярва в човека

Олена, мак и дете

Хиляди в неизвестност. Десетки хиляди убити. Милиони, превърнали се в бежанци. Това не е някой холивудски постапокалиптичен сценрий. Не! Това са реалните факти от безумната война, която се води на изток от България. И дори да използваме точни цифри, те не биха могли да опишат трагедията на Украйна. Трагедия, породена от желанието на един народ да бъде независим, да бъде част от европейското семейство, сам да определя съдбата си и да не живее в 19 век. Като например по-големият му съсед още малко по на изток, който настоява да води тази война. За него човешките жертви са просто статистика…
Цифра от студената статистика е и Олена Медяник. За щастие – част от милионите бежанци, напуснали родната си Украйна, за да останат живи – тя и детето й. Пътят им до България не е никак лесен. Пътуват 4-5 денонощия през цяла Украйна. Пътуват с автобус и влак. Преминават през няколко държави.

Тръгнахме на 14 или 15 март 2022 година. Минахме през цяла Украйна, заобикаляхме много, защото се водеха бойни действия и в началото дори не можехме да излезем. Два часа чакахме, за да ни осигурят коридор, не ни пускаха.

Тръгват по настояване на брат й. Никога преди това не е имала намерение да напуска Украйна.

Брат ми се обади и каза – имаш 15 минути да си събереш багаж. Идвам да ти помогна с детето. Вече нямаше автобуси и вървяхме пеш до мястото за евакуация. Слава Богу, взеха ни на стоп, стигнахме. Много хора вече бяха заминали, нямаше смисъл да оставаме. Живеехме на стотина метра от гората и това беше много опасно, виждахме как вражеските танкове минаваха на 50 метра от нас.

В Украйна остават родителите й. Семейството на сестра й. Олена Медяник има четирима братя и сестри. Губи единият си брат във войната, която Русия започна. Той завинаги е останал на 35. Три деца повече никога няма да видят баща си.

Бойната му група беше предадена. От 85 души, загиват 83-ма. Брат ми е бил зад укрепление, но са паднали две-три бомби и укреплението не е издържало. Конструкцията го затиска. Беше ранен, бори се за живота си пет денонощия. Оперираха го няколко пъти. Знаем, че когато са го намерили, буквално са го дърпали, стискал е автомата и е викал “Вита, Вита”, викал е жена си. Не успя да я дочака в болницата.

Влиза в България през Русе и стига до Стара Загора в разгара на Ковид пандемията. Две седмици лежи с дъщеря си в болница. Успяват да преборят болестта. След което дори не се оказват на кръстопът. Олена има само украински паспорт и не може да напусне страната. Ситуацията изглежда безизходна – с малко дете, в чужда държава, без да знае езика. Без да знае какво да прави с живота си. Настанена е в центъра за подпомагане на майки с деца на фондация „Мисия Криле”.

Когато дойдох в България, ми беше много тежко – и морално, и физически, заради това, което ставаше там. Затворих се в себе си. С дъщеря ми изобщо не излизахме от центъра. И тогава ни поканиха на първи юни за деня на детето – напълно непознати хора поканиха нас, украинците, да бъдем на този ден заедно. И тогава почувствах някаква сила в себе си.

Олена Медяник винаги е искала да помага. Не може да се върне в Украйна заради детето си. Затова решава, че може да бъде полезна на хора в нужда тук, в България. Тя, която бяга от война, пристигнала е по стечение на обстоятелствата в непозната страна, с малко дете и самата нуждаеща се от помощ, решава да стане доброволец и да оказва подкрепа. Открива признанието си. Преодолява собствената си болка, намира сили и повече от година дарява  надежда на сънародниците си, които като нея са се превърнали в бежанци заради нечии откачени амбиции.

Защото и тук и на децата, и на възрастните им трябва социална помощ, психологическа помощ, социализация. Никой с никого не искаше да говори, да общува, беше много тежко. А сега се сплотихме. Децата започнаха да учат. Имахме летен лагер, вече две години, водим уроци по украински, математика, започнахме да учим български, за да започне социализация. Когато помагаш ти дава сила. Аз вече не се чувствам безпомощна, защото помагам на хората. Не мога да помогна на Украйна, но мога да помогна на украинците тук, в България. Ето това ме крепи.

Успява да си намери работа. Плаща наем. Издържа себе си и дъщеря си сама. Не разчита на помощи. И помага на другите. Така в пет изречения, накратко, може да се опише животът й към момента. Притеснява се за дъщеря си, защото детето още не е преодоляло травмата от войната.

В началото не разбираше какво става. Но сега четири и половина говори много за войната – че е загинал чичо ѝ, че там падат бомби, даже в градината обсъждат тази тема. Така че се налага да говорим за това. Понякога се случва да отиваме сутринта към детската градина и тя започва да говори за войната – мамо, ние с теб ще отидем да се борим с войната.

Най-важният момент от „българския живот” на украинските бежанци е социализацията. Тези, които все още не работят или са наети на половин ден посещават курсове по български език. Олена, обаче работи на две места и няма тази възможност. Но напълно обезпечава себе си и дъщеря си. За да може, както казва, детето да посещава градина и кръжоци.

Това е моят път – не мога да увисна на шията на някого. Когато ми дават някаква помощ, не отказвам никога, но само да чакам  и да не правя нищо – не мога. За мен винаги е било важно да работя, да работя и още веднъж да работя. А не да хленча като някои хора – “Нямам пари, нямам това, нямам онова”. Ами като ти трябват пари – отиваш и си намираш работа, не ти стигат парите – намираш си още една работа. А не просто да седиш и да плачеш, че си без пари и да чакаш помощ от някого. Това не е правилно.

Веруюто на Олена Медяник е, че не може само да вземаш. Трябва и да даваш. Колкото повече даваш – доброта, топлина, позитивизъм, толкова повече те се връщат към теб. Това е истината, категорична е жената. Винаги трябва да оставаш човек, във всяка ситуация. Независимо как са постъпили с теб, трябва да останеш човек, да не се поддаваш на злото. Трябва да се усмихнеш и да продължиш. За това и е доброволец към фондация „Мисия Криле”.

Давам подкрепа. Хората не се нуждаят от много, повечето просто искат някой да ги чуе, да ги изслуша, да поговори с тях, просто да ги попита как са. На всички ни е тежко. А само един въпрос – „Как си?” – може да помогне, един комплимент – „Изглеждаш чудесно”, нещо елементарно, хората нямат нужда от много. Просто да им обърнеш малко внимание, да споделиш с тях малко топлина.

Това й носи удовлетворение. Измислят празници за най-малките, на които всички са поканени, не само украинчетата. Децата са най-големият акумулатор, най-големият стимул да измисляш всеки път нещо ново, продължава Олена. За нея най-прекрасният дар е, когато ги направи щастливи. Да ги зарадваш, е най-хубаво. Те са най-святото, което имаме.

И аз, докато работя като доброволец, открих толкова таланти в себе си – мога да рисувам и да копирам много добре, мога да готвя, вече имаме кръжок с децата и готвим, правим всякакви ръкоделия – с орехи, жълъди. И постоянно откривам нови свои способности – актьорски, всякакви.

И тук стигаме до положението на украинските бежанци в България. Необходимо ли е да припомняме обидите, които продължават да понасят близо две години от началото на войната. А за посегателствата върху тях? И въпреки всичко, те продължават да мечтаят. И да се чувстват не ненужни, а приети.

Например, като отиваш на работа, вървиш, нищо не виждаш, а хора идват, поздравяват те, питат те – „Миличка, как си?” Това говори много. Ти работиш, ти си обикновен продавач-консултант. Но когато идват баби, дядовци или жени, и питат как си, как е детето ти, това свидетелства за много неща. Доброто ти отношение води до това, че и към теб се отнасят добре. Трябва да се отнасяме към хората с открита душа.

Рано или късно войната в Украйна ще свърши. И това трябва да стане възможно по-скоро. Защото загинаха достатъчно невинни. До взривяването на язовира в Нова Каховка, Олена Медяник е била уверена, че ще се върне в Украйна. После? После решава, че ще остане в България. Тук е започнала от нулата. Не иска да го прави още веднъж. Дъщеря й говори български. Ако хората не знаят, че е от Украйна, ще мислят, че е българче. Възможностите за нея тук са повече, убедена е Олена. Избрала е да остане. Избрала е да дава малкия си принос, защото е открила, че има смисъл.

Да, тук съм под наем, но ако се върна вкъщи, ще трябва да оставя всичко, което събрах за година и половина. Тогава знаете ли с какво дойдох? С една раница на гърба, обикновена, ученическа раница. Взех документите, лекарства за детето, защото беше зима, малко бельо за нея и няколко чифта бельо за себе си. Нямах даже куфар. Раницата на гърба и една малка дамска чанта с портмонето и документите. Това беше. Дори детето нямаше други дрехи, само това, което беше на гърба ни. И тук ни дадоха някои неща. Започнахме от нулата.

И година и половина  по-късно, не само си е стъпила на краката, а и се раздава за другите. Защото на първо място вярва в човека и в човешкото в човека.

Има едно известно изречение – „Към директора и към портиера трябва да се отнасяме с еднакво уважение”. Всички сме хора, всички!

Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 

 Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

 

 

 

 

 

 

 

 

Какво се случва с децата по време на Война? Говорим с Ивайло Ябълкаров

Войната няма оправдания. Никакви! Особено в 21 век. Всеки, който смята, че с военни действия и отнемането на човешки животи, проблемите могат да бъдат решени, явно е на ниво „Средните векове”, когато победителите са триумфирали над враговете си, окъпани в кръв и дрънчене на оръжия. Векове еволюция днес се оказват напълно пропилени, защото войните не само не секват, а точно обратното. На все повече точки от планетата „лидери” на ниво 13 век използват силата на оръжията, за да преследват въздушни кули или за да избиват комплекси. И понякога жертва на това става собствения им народ.

Един от резултатите на войната са бежанците. Един аспект, обаче, остава в сянка. Това са децата. По последни данни на Държавната агенция за бежанците през 2022 година 3348 деца са регистрирани в България като непридружени. Което означава, че те са сами. Напълно сами в чужда държава, без близки. Единствената подкрепа, която получават, е по линия на държавата и неправителствените организации. А 3348 е една доста огромна бройка, коментира психологът Ивайло Ябълкаров, който е част от УС на фондация „Мисия Криле”.

Това създава много въпросителни. Как подкрепяме такива деца? Къде се настаняват? Как са защитени? Как се осигурява безопасността им? Как се работи с тях? Ние от „Мисия Криле” се опитваме да сме ангажирани във всеки един етап от този процес и да подкрепяме институциите с предложения, и активно застъпничество и посредничество. Не винаги сме съгласни с това, което институциите правят и заедно с моите колеги се опитваме децата, които са настанени в регистрационните центрове като Харманли, да ги подкрепяме и да им създаваме различни активности, за да се чувстват по-спокойни и по-сигурни.

Не е лесно да се работи с тези деца. Културните различия са на първо място. Винаги има необходимост от посредник. Много от тях се доверяват трудно. Уплашени са. В същото време България е само спирка в тяхното трудно и изпълнено с опасности „пътешествие”.
Полезно за работата ни е, че имаме сериозни колеги, които са сирийци, иранци, от друга националност, които много ни помагат в контакта, действието и грижата за тях.

За психолога Ивайло Ябълкаров ценностите са на първо място. Той не си представя, че може да живее добре, докато около него има страдание. Детско страдание. На мнение е, че на хората, които са в нужда, трябва да им се помага. Оценява го като изключителна важност.

Чрез „Мисия Криле” имаме някакви механизми, условия да правим точно това. Разбира се, не винаги успяваме да помогнем на всеки и да достигнем до всеки. От „Мисия Криле” сме на мнение, че бежанците трябва да бъдат подкрепяни и те не са тези страшни хора, които идват да извършат нещо лошо или да ни откраднат домовете и бъдещето.

В същото време Ивайло Ябълкаров е осиновител. Има две деца. Едното е осиновено – дете, което по документи се води със смесен произход. Смята, че това е знак на съдбата. Защото работи и с бежанци. Което е голямо предизвикателство, въпреки че моментите на неудовлетворение не с редки. Моменти на разочарование, моменти, в които си ядосан, моменти, в които си гневен. Но има едно голямо „Но”, което го кара да продължава.

Това са случаите, в които успяваме да помогнем на конкретни хора. И тези примери са много силни и ме карат да оставам, да знам, че има смисъл от това, което правим. И усилията, които влагаме си заслужават. Дори и да не успеем да помогнем на всички.

А те не са никак малко. Всеки ден десетки бежанци се опитват за влязат в България, в търсене на нов живот. Голяма част от тях бягат от войни. Загубили са всичко. Загубили са бъдещето си. Но са достатъчно силни да не се отказват и да го потърсят на друго място. С малко помощ да започнат наново. Въпреки бездействието, въпреки трудностите, въпреки разочарованията, които преобладават. Едно от най-големите е отношението на обществото към бежанците, споделя психологът Ивайло Ябълкаров. У нас в тяхно лице не се разпознават хора, които са преживели ужаси. Ужаси, които едва ли някой може да си представи, водейки уреден и спокоен живот.

Някои от хората, с които съм говорил, казват, че ако не беше войната в моята родина, аз никога нямаше да тръгна към Европа. Вместо да виждаме това, виждаме някакви хора, от които да ни е страх, хора, които са различни.”

Което е напълно достатъчно да ги отхвърлим. Без да ги изслушаме, да се поставим на тяхно място, да проявим емпатия, да погледнем над стените на кутията, в които сами сме се натикали, страхувайки се да напуснем зоната си на комфорт. Общество, което разочарова хора като Ивайло Ябълкаров. Хора, които искат да преобразят средата към по-добро. Това е и стремежът на Ивайло Ябълкаров. Промяната е възможна. Но тя трябва да стане на много нива. Едно от тях са институциите, които често реагират неадекватно.

И които не винаги се отнасят адекватно към бежанците. И може би това се дължи на същото това общество, защото в институциите работят хора от същото общество, със същото мислене. Хората, които са в тези регистрационни центрове, вместо да имат едно по-различно отношение към бежанците, те се държат по същия начин.

Възрастните бежанци може би са подготвени за това. Идват от друга държава, имат своите културни и социални особености. Сблъсъкът е неизбежен Но децата? Тези от тях, които са непридружени? При тях стресът е още по-голям. Те идват сами в напълно непозната страна. И рискът да станат плячка на трафиканти или жертви на хора, които да злоупотребят с тях, не е никак малък, категоричен е Ивайло Ябълкаров. Децата имат нужда не само от психологическа подкрепа. Тези деца имат най-вече нужда от сигурно място, където да се чувстват в безопасност и от хора, които са готови да ги разберат.

Необходими са културни медиатори и преводачи, които да помогнат и да посредничат за този контакт. Според нас тези деца, непридружените, децата, които са сами, не трябва да бъдат сред другите в регистрационните центрове, които вече са пълни, има конфликти, има напрежение и тези деца са подложени на опасност.

Психологът дава пример с две момчета от Афганистан. Те са били в Център за настаняване от семеен тип в Стара Загора. В началото работещите там са се страхували от тях. Притеснява ли са се. Защото са от Афганистан. А, представата за самата страна е натоварена с много негативни емоции, споделя опита си той. Но в един момент са видели, че те са като другите деца. И имат нужда от нещата, от които и другите деца имат нужда. С времето двете момчета от Афганистан са се адаптирали много добре. И колегите, които работят в тази институция, са много отворени деца-бежанци да бъдат настанени при тях.

Случай със случай не си приличат, продължава разказа си Ивайло Ябълкаров. Но резултатът е положителен и за двете страни, когато опознаеш някого, когато му позволиш да се открие пред теб или ти му се откриеш. Децата се нуждаят от друг подход. По друг начин трябва да се работи за запазване на тяхното умствено и физическо здраве и състояние. Те не трябва да се третират наравно с възрастните. Просто защото са деца. Които се нуждаят преди всичко от сигурност и любов. Любов, която може да даде само човек, който успява да погледне отвъд злободневието и обществените нагласи, отвъд стереотипите и насажданото мнение. Такъв човек е психологът Ивайло Ябълкаров, посветил живот си да помага на най-беззащитната част от човечеството. А, тя, за да стане добра, трябва да получи добро.

Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

Участвахме в обучение по програма “Пътеводител”

 

През изминалата седмица (12-13.10.2023) двама души от екипа на Фондация “Мисия Криле” взеха участие в първи модул от Обучителната програма „Пътеводител“. Обучението е за организациите, които са одобрени по проект „Права и ценности“, фонд „Заедно“.

Проект „Права и ценности“ предоставя възможност на граждански организации и читалища от цялата страна да получат подкрепа за реализиране на граждански инициативи по темите права на гражданите на ЕС, демокрация, многообразие и равенство.

Проектът се изпълнява в партньорство от фондация „Институт Отворено общество – София“ (ИООС), фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ) и Международна неправителствена асоциация „Европейска служба за граждански действия“ (ECAS).

Водещите на обучението оказаха съдействие при разработването на пълните предложения за инициативи. В рамките на обучението колегите от екипа взеха участие в индивидуални технически консултации и групови обучения за изграждане на капацитет по темите приоритетни на фонд „Заедно“.

Програмата се състои от 4 обучителни модула и ще се проведе през периода октомври 2023 – юни 2024 г.

Това, което предстои на екипа ни е да разшири проектното си предложение и с него да участва в следващия етап от програмата.

Проектът се изпълнява в партньорство от фондация „Институт Отворено общество – София“ (ИООС), фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ) и Международна неправителствена асоциация „Европейска служба за граждански действия“ (ECAS).

Проектът „Права и ценности“ (ProEUvaluesBG) е съфинансиран от Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз или на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA). Нито Европейският съюз, нито ЕАСЕА могат да бъдат държани отговорни за тях.

Мохамед Мирзу – анестезиологът, който мечтае да спасява животи в България

Анестезиолог

В периода 1 януари 1993 – 31 юли 2023 година 41 625 граждани на Сирия са подали молби за закрила в България. Само за първите седем месеца на тази година те са 5 189. С предоставен статут на бежанец са 58. С хуманитарен статут – 3 240. Информацията е от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет.

Един от всички тях е Мохамед Мирзу.  На 24 години. Преди да се превърне в бежанец е живял в Алепо, Сирия, един от градовете, чиито жители пострадаха най-много от войната. Дипломира се през 2020 година. След като завършва, трябва да влезе в армията.

В Сирия има война. Тя беше основната причина да искам да се махна. В армията или трябваше да убивам, или щяха да ме убият.

Преди да се изправи лице в лице със суровата действителност и предопределеното си бъдеще, Мохмед е работил като асистент – анестезиолог. Участвал е в десетки операции.

 Целта ми е да спасявам животи, а не да отнемам животи!

Родителите на Мохамед Мирзу продължават да живеят в Сирия. Има още трима братя. Единият е с него в Регистрационно-приемателния център в Харманли. Там сa и шестима негови братовчеди. Мохамед постъпва в бежанския център преди месец. Стига до България, като се придвижва през Турция.

Пътуването беше много тежко. Девет пъти се опитвах да премина в България и едва на деветия успях да пресека границата.

С удоволствие разказва за работата си в болницата в Алепо. С усмивка си спомня случаите, в които с неговите знания е давал шанс на пациентите да преминат успешно през тежки операции. Като асистент на анестезиолозите поставя упойки – на деца, младежи, възрастни. При всякакъв вид операции без сърдечните. За годините си е натрупал богат опит. Признава, че ако успее да си намери работа в България, ще остане да живее тук, за да бъде полезен със знанията си и уменията си.

Харесвам и обичам работата си. Вече се опитвам да науча език. Тук в Харманли животът е спокоен. И най-важното – няма война. С брат ми и братовчедите ми постоянно си говорим как сме стигнали до тук, какво бихме искали да правим, как искаме да ни се развие животът.

Докато говори, Мохамед изглежда спокоен. Вече не бърза за никъде, защото според думите му, май е открил мястото си. И често се усмихва. Нещо, което не му се е отдавало много преди да пристигне в България.

Искам да работя това, за което съм учил. И да го правя в България. Надявам се, че ще имам този шанс.

В момента разполага с много време, докато чака решение за статута си. И за да е полезен, помага като преводач. Не обича да бездейства. Признава, че постоянно трябва да прави нещо. Иска да е зает. Категоричен е, че иска да изгради живота си на ново в България.

На първо място ще науча езика. След което искам да продължа образованието си. И да си намеря работа по специалността.

И отново разговорът се завърта около войната в родината му. Казва, че преди нея всичко е било наред. Имал е щастлив живот. Докато не започват военните действия. Навсякъде по улиците е имало трупове. Атаките и стрелбите са били денонощни. Дошъл е и неговият ред да постъпи в редиците на армията. Заради университета успява да отложи неизбежното. Докато учи посещава и болницата, където има практика.

Всеки ден в болницата докарваха ранени от военните действия. Вярваш или не, само за един час ставах свидетел на над 100 смъртни случая. Буквално живеех със смъртта. Постоянно поставях упойки по време на операциите. Беше истински ужас. Но трябваше да издържа. Това е призванието и професията ми. Завърших и веднага ми изпратиха повиквателна за армията. Това преля чашата и избягах.

Напуска Сирия нелегално. И се превръща в бежанец. Впечатленията му от българските гранични полицаи, с които се е сблъскал, след като пресича границата, не са лоши. Други мигранти обаче, нямат този късмет, както сочат проучванията на фондацията.

Никой от групата, с която бях, не пострада. Полицаите бяха добри хора.

В бежанския център в Харманли живее в стая с още петима души. Чувства се като в затвор, но ще изтърпи всичко в името на по-доброто бъдеще. Храни се два пъти на ден. Българската храна му харесва. Трябва да свиквам с нея, казва с усмивка Мохамед Мирзу, вместо да се оплаква, че нещо не му е по вкуса. Вече има и приятели. Те са от „Мисия Криле”. И не само.

За момента родителите ми са добре. Живеят в Сирия, но ще се опитам да ги доведа тук, когато си подредя живота. Нямам проблеми. В Сирия животът беше много труден. Както казах при вас няма война. Не ми се налага да се крия само, защото някой би ме застрелял зад ъгъла. В момента уча български. Помагам си с клипове от Интернет. Надявам се след три-четири месеца вече да говоря езика.

Желанието му е просто да бъде заведен в операционната. Където се чувства в свои води. Цялото му същество се променя, когато говори за професията си. Няма търпение да разкаже как се поставят различните видове упойки, как се настройва апаратурата, как протича целия процес. За доверието на пациентите и хирурзите. Говори за работата си така, все едно е най-лесното нещо на света.

В Сирия асистент-анестезиологът поставя упойката на пациента сам, без доктор. Две години работих по този начин. Умея да правя локална, венозна, спинална, пълна упойка. Каквато е необходимо. Влизам в операционната и питам хирурга каква е операцията. Ако е стомашна и без да приспиваме пациента, ако пациентът примерно на 24-25 години, вземам необходимия препарат и го поставям. В случая използвам специален апарат. Разпитвам пациента за всичко – дали се е хранил преди това, имал ли е други хирургически интервенции, взема ли лекарства, как се чувства. След което поставям упойката,проверявам дали всичко е наред и идва реда на хирурга да си свърши работата.

Натрупал е богат професионален опит, въпреки че е само на 24 години. Опит, който би бил полезен във всяка една болница и при всяка една операция. Още повече, че у нас дефицитът на медицински кадри става все по-сериозен и осезаем.

Смятам, че всичко ще се подреди. Вярвам, че ще бъда там, където искам.

Мохамед Мирзу мечтае да продължи образованието си в България и да стане анестезиолог. В Сирия всичко това му е било отнето. Отнетата от войната мечта, Мохамед копнее да сбъдне тук, в България.

“Истории за другите” е рубрика списвана от журналиста Мартин Николов, в която се помещават истории на бежанци, които пребивават в България, както и на българи, чиито професии или доброволни начинания ги срещат с бежанци!
Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

Посещение на зоологическата градина в Стара Загора

Тази събота сирийски и украински бежанци живущи в Стара Загора посетиха Старазагорския зоопарк. Те бяха радушно посрещнати от администрацията на парка, а събитието беше незабравимо за децата.
Събитието се организира от доброволци преминали менторската програма по проект „Регионален модел на междуинституционално взаимодействие за справяне с бежанската криза, свързана с търсещите закрила от войната в Украйна”, финансиран от Фонд Активни граждани България (Active citizen fund) по ФМ на ЕИП 2014 – 2021 г., с водеща организация Обществен Дарителски Фонд – Стара Загора и партньор Фондация “Мисия Криле” / Mission Wings Foundation