Author: admin

Иран, религия, Коран, мюсюлманин, Библия, християнин, арест, затвор, смъртна присъда, бягство, бежанец, Швейцария, България, съд. Така телеграфно може да се опише животът на иранския гражданин Алиреза Бейги. В България му е отказана закрила от Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет. Преди дни Административният съд в София отмени това решение. За Алиреза Бейги започва нов живот. В който той дори вече си позволява да мечтае. Безвремието, свързано със собственото му бъдеще, е вече приключило, но и тогава иранецът не е бездействал. Защото има мисия. Мисията да помага, въпреки собственото си положение – да си със смъртна присъда и да знаеш, че в някакъв момент тя може да бъде изпълнена.

Ако се прибереш вкъщи и някое от децата ти е болно, няма как да се чувстваш добре. Ако детето ти се обади, че не е добре, направо ще излетиш, за да му помогнеш. Защото обичаш децата си. Защото любовта ти към тях е по-различна от любовта към майка им. Преживял съм подобни моменти. И съм разбрал едно – когато някой е в беда, не трябва да бъде оставян сам. Защото и без това болката му е достатъчна голяма.

Алиреза Бейги е проповедник. На християнството. На собствения си народ проповядва Библията. Смяната на религията е причината да бъде осъден на смърт в Иран. И да се превърне в бежанец. И въпреки това, той продължава да споделя любовта към Исус. За това и се чувства отговорен към паството си, което е в Иран и е подложено на тормоз, гонения, затвор. Знае, че трябва да продължи, за да дава надежда на другите. Не може да остави последователите си сами.

Ако, въпреки трудностите, пред които се изправям, не остана във връзка с тях, значи не съм искрен във вярата си. Покръстих се през 2015 година в Швейцария. Върнах се в Иран, попаднах в затвора, но и дори тогава свещениците и истинските вярващи, не прекъсната връзката си с мен. По всякакъв начин се опитваха да ми помогнат и да облекчат страданията ми. Бях млад и за мен се грижеха, за да не изгубя пътя.

Заради любовта, заради хората, които е привлякъл, Алиреза Бейги се чувства отговорен. Защото ги е поканил в свят, който не носи само обич, а и опасности. Особено ако си роден в държава като Иран. Любовта трябва да се споделя. Защото това е един от основните завети на Христос. Защото той учи как да обичаме ближния.

Семето беше посято в сърцето ми. И израсна. Разви се. И дори в затвора не загубих вярата си. Защото ми помогнаха. Дори и да бяха ме пречупили, семето вече беше посято и пак щеше да израсне.

Две години Алиреза живее в България. Не е напускал София. Ходил е единствено до Панчарево. Едва два пъти през този период е бил на парти – и двата пъти, за да отбележи с приятели Нова година. А те не спират да го канят. Но той имa мисия.

Знаеш ли, идвам от заможно семейство. Имам достатъчно. В Иран имах ферма за скорпиони. Обиколил съм света и то не един път. Бях щастлив с приятелите си. Имах всичко. Знам английски. Ако исках, можеш да емигрирам в Канада или Германия. Можех веднага да напусна България, когато ми отказаха закрила. Останах. Защото тук се чувствам спокоен. България и скрито райско кътче. Можех да отида навсякъде. Като останалите. Но не го направих. Защото, ако бях тръгнал, щеше да се изтълкува, че съм виновен. А аз не съм виновен с нищо.

Алиреза Бейги бяга от Иран, защото животът му е бил застрашен. Обяснява, че християните в родната му страна са в опасност. Предполага, че тези, които не познават ислямската държава, смятат Иран за сигурна страна, защото няма война, както в Ирак или Сирия. Категорично отхвърля подобно твърдение, защото в него няма нищо вярно. И дава пример с незачитането на човешките права.

Режимът в Иран е терористичен. Там човешкият живот няма стойност. Човешките права не означават нищо. Преминал съм по този път и трябва да съм силен, за да помагам на другите. Обичам тези, които съм привлякъл към вярата.

Мечтае и се моли най-накрая сънародниците му да са свободни. Без задушаващата хватка на религията. Без да се страхуват, когато излизат навън. Защото го заслужават. Заслужават да бъдат свободни.

Продължавам да организирам беседи онлайн с вярващи от Иран. Трудно е. Семействата на новопокръстените не одобряват техните действия. За да не отидат в затвора, християните в Иран трябва отново да приемат исляма. Близките ми са в опасност, за това че аз съм християнин. Понякога си мисля, че когато един човек има проблеми, по-скоро тези, които го обичат преживяват по-тежко неговото положение.

В София живее в много малък апартамент. Сравнява го по размери с лунните модули. Пълен е с книги. Повече, обаче, не му е необходимо. Знае, че България е богата на минерални извори, че е красива страна, има известни зимни курорти, а Пловдив е един от най-древните градове в света.

Никога не съм мислил да обиколя страната Ви. Някак си мотивацията ми е насочена в друга посока. Всъщност не съм мислил за тази възможност. Цялото си време използвам, за да помагам на християните в Иран, които са в затвора. Ако всички бъдат освободени, защо пък да не попътувам из България. Бих искал.

Признава, че се зарежда от природата. За това, както по-рано стана ясно, ходи до езерото в Панчарево. Въпреки че се усмихва, тъгата трайно се е настанила в живота му. Шегува се. Със себе си. Но шегите му са някак си сдържани.

В момента моите хора имат нужда от мен. Не мога да ги изоставя. Няма как да съм щастлив и да пътувам, да ходя по купони, когато има хора в беда.

Дори и да получи така желаната от него закрила в България, той ще продължи да изпълнява предначертания си план. Заради това, че разпространява християнската вяра, има много последователи, които са в затвора, защото са се покръстили. Искрено вярва, че трябва да е на поста си и заедно да отстоят на предизвикателствата.

Отговорността ми към тези мои последователи е огромна. Постоянно съм във връзка с тях. Въпреки трудностите. Не мога да ги оставя сами. Защото се нуждаем един от друг. Така че за мен нищо няма да приключи. Точно обратното. В Иран има много големи групи от християни, които имат нужда от мен и моята сила. Ако в Иран има революция, тръгвам веднага. Няма да чакам да си купя самолетен билет. Ако трябва пеша ще измина цялото разстояние до там. Дори няма да мина през апартамента, за да си взема дрехи. Защото обичам страната си.

По думите на Алиреза Бейги в Иран има около 5 милиона християни. И техният живот е в постоянна опасност заради вярата им.

Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Рубриката #ИсторииЗаДругите се списва от Мартин Николов. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България. 

 Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

Войната няма оправдания. Никакви! Особено в 21 век. Всеки, който смята, че с военни действия и отнемането на човешки животи, проблемите могат да бъдат решени, явно е на ниво „Средните векове”, когато победителите са триумфирали над враговете си, окъпани в кръв и дрънчене на оръжия. Векове еволюция днес се оказват напълно пропилени, защото войните не само не секват, а точно обратното. На все повече точки от планетата „лидери” на ниво 13 век използват силата на оръжията, за да преследват въздушни кули или за да избиват комплекси. И понякога жертва на това става собствения им народ.

Един от резултатите на войната са бежанците. Един аспект, обаче, остава в сянка. Това са децата. По последни данни на Държавната агенция за бежанците през 2022 година 3348 деца са регистрирани в България като непридружени. Което означава, че те са сами. Напълно сами в чужда държава, без близки. Единствената подкрепа, която получават, е по линия на държавата и неправителствените организации. А 3348 е една доста огромна бройка, коментира психологът Ивайло Ябълкаров, който е част от УС на фондация „Мисия Криле”.

Това създава много въпросителни. Как подкрепяме такива деца? Къде се настаняват? Как са защитени? Как се осигурява безопасността им? Как се работи с тях? Ние от „Мисия Криле” се опитваме да сме ангажирани във всеки един етап от този процес и да подкрепяме институциите с предложения, и активно застъпничество и посредничество. Не винаги сме съгласни с това, което институциите правят и заедно с моите колеги се опитваме децата, които са настанени в регистрационните центрове като Харманли, да ги подкрепяме и да им създаваме различни активности, за да се чувстват по-спокойни и по-сигурни.

Не е лесно да се работи с тези деца. Културните различия са на първо място. Винаги има необходимост от посредник. Много от тях се доверяват трудно. Уплашени са. В същото време България е само спирка в тяхното трудно и изпълнено с опасности „пътешествие”.
Полезно за работата ни е, че имаме сериозни колеги, които са сирийци, иранци, от друга националност, които много ни помагат в контакта, действието и грижата за тях.

За психолога Ивайло Ябълкаров ценностите са на първо място. Той не си представя, че може да живее добре, докато около него има страдание. Детско страдание. На мнение е, че на хората, които са в нужда, трябва да им се помага. Оценява го като изключителна важност.

Чрез „Мисия Криле” имаме някакви механизми, условия да правим точно това. Разбира се, не винаги успяваме да помогнем на всеки и да достигнем до всеки. От „Мисия Криле” сме на мнение, че бежанците трябва да бъдат подкрепяни и те не са тези страшни хора, които идват да извършат нещо лошо или да ни откраднат домовете и бъдещето.

В същото време Ивайло Ябълкаров е осиновител. Има две деца. Едното е осиновено – дете, което по документи се води със смесен произход. Смята, че това е знак на съдбата. Защото работи и с бежанци. Което е голямо предизвикателство, въпреки че моментите на неудовлетворение не с редки. Моменти на разочарование, моменти, в които си ядосан, моменти, в които си гневен. Но има едно голямо „Но”, което го кара да продължава.

Това са случаите, в които успяваме да помогнем на конкретни хора. И тези примери са много силни и ме карат да оставам, да знам, че има смисъл от това, което правим. И усилията, които влагаме си заслужават. Дори и да не успеем да помогнем на всички.

А те не са никак малко. Всеки ден десетки бежанци се опитват за влязат в България, в търсене на нов живот. Голяма част от тях бягат от войни. Загубили са всичко. Загубили са бъдещето си. Но са достатъчно силни да не се отказват и да го потърсят на друго място. С малко помощ да започнат наново. Въпреки бездействието, въпреки трудностите, въпреки разочарованията, които преобладават. Едно от най-големите е отношението на обществото към бежанците, споделя психологът Ивайло Ябълкаров. У нас в тяхно лице не се разпознават хора, които са преживели ужаси. Ужаси, които едва ли някой може да си представи, водейки уреден и спокоен живот.

Някои от хората, с които съм говорил, казват, че ако не беше войната в моята родина, аз никога нямаше да тръгна към Европа. Вместо да виждаме това, виждаме някакви хора, от които да ни е страх, хора, които са различни.”

Което е напълно достатъчно да ги отхвърлим. Без да ги изслушаме, да се поставим на тяхно място, да проявим емпатия, да погледнем над стените на кутията, в които сами сме се натикали, страхувайки се да напуснем зоната си на комфорт. Общество, което разочарова хора като Ивайло Ябълкаров. Хора, които искат да преобразят средата към по-добро. Това е и стремежът на Ивайло Ябълкаров. Промяната е възможна. Но тя трябва да стане на много нива. Едно от тях са институциите, които често реагират неадекватно.

И които не винаги се отнасят адекватно към бежанците. И може би това се дължи на същото това общество, защото в институциите работят хора от същото общество, със същото мислене. Хората, които са в тези регистрационни центрове, вместо да имат едно по-различно отношение към бежанците, те се държат по същия начин.

Възрастните бежанци може би са подготвени за това. Идват от друга държава, имат своите културни и социални особености. Сблъсъкът е неизбежен Но децата? Тези от тях, които са непридружени? При тях стресът е още по-голям. Те идват сами в напълно непозната страна. И рискът да станат плячка на трафиканти или жертви на хора, които да злоупотребят с тях, не е никак малък, категоричен е Ивайло Ябълкаров. Децата имат нужда не само от психологическа подкрепа. Тези деца имат най-вече нужда от сигурно място, където да се чувстват в безопасност и от хора, които са готови да ги разберат.

Необходими са културни медиатори и преводачи, които да помогнат и да посредничат за този контакт. Според нас тези деца, непридружените, децата, които са сами, не трябва да бъдат сред другите в регистрационните центрове, които вече са пълни, има конфликти, има напрежение и тези деца са подложени на опасност.

Психологът дава пример с две момчета от Афганистан. Те са били в Център за настаняване от семеен тип в Стара Загора. В началото работещите там са се страхували от тях. Притеснява ли са се. Защото са от Афганистан. А, представата за самата страна е натоварена с много негативни емоции, споделя опита си той. Но в един момент са видели, че те са като другите деца. И имат нужда от нещата, от които и другите деца имат нужда. С времето двете момчета от Афганистан са се адаптирали много добре. И колегите, които работят в тази институция, са много отворени деца-бежанци да бъдат настанени при тях.

Случай със случай не си приличат, продължава разказа си Ивайло Ябълкаров. Но резултатът е положителен и за двете страни, когато опознаеш някого, когато му позволиш да се открие пред теб или ти му се откриеш. Децата се нуждаят от друг подход. По друг начин трябва да се работи за запазване на тяхното умствено и физическо здраве и състояние. Те не трябва да се третират наравно с възрастните. Просто защото са деца. Които се нуждаят преди всичко от сигурност и любов. Любов, която може да даде само човек, който успява да погледне отвъд злободневието и обществените нагласи, отвъд стереотипите и насажданото мнение. Такъв човек е психологът Ивайло Ябълкаров, посветил живот си да помага на най-беззащитната част от човечеството. А, тя, за да стане добра, трябва да получи добро.

Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.