Мохамед Мирзу – анестезиологът, който мечтае да спасява животи в България

В периода 1 януари 1993 – 31 юли 2023 година 41 625 граждани на Сирия са подали молби за закрила в България. Само за първите седем месеца на тази година те са 5 189. С предоставен статут на бежанец са 58. С хуманитарен статут – 3 240. Информацията е от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет.

Един от всички тях е Мохамед Мирзу.  На 24 години. Преди да се превърне в бежанец е живял в Алепо, Сирия, един от градовете, чиито жители пострадаха най-много от войната. Дипломира се през 2020 година. След като завършва, трябва да влезе в армията.

В Сирия има война. Тя беше основната причина да искам да се махна. В армията или трябваше да убивам, или щяха да ме убият.

Преди да се изправи лице в лице със суровата действителност и предопределеното си бъдеще, Мохмед е работил като асистент – анестезиолог. Участвал е в десетки операции.

 Целта ми е да спасявам животи, а не да отнемам животи!

Родителите на Мохамед Мирзу продължават да живеят в Сирия. Има още трима братя. Единият е с него в Регистрационно-приемателния център в Харманли. Там сa и шестима негови братовчеди. Мохамед постъпва в бежанския център преди месец. Стига до България, като се придвижва през Турция.

Пътуването беше много тежко. Девет пъти се опитвах да премина в България и едва на деветия успях да пресека границата.

С удоволствие разказва за работата си в болницата в Алепо. С усмивка си спомня случаите, в които с неговите знания е давал шанс на пациентите да преминат успешно през тежки операции. Като асистент на анестезиолозите поставя упойки – на деца, младежи, възрастни. При всякакъв вид операции без сърдечните. За годините си е натрупал богат опит. Признава, че ако успее да си намери работа в България, ще остане да живее тук, за да бъде полезен със знанията си и уменията си.

Харесвам и обичам работата си. Вече се опитвам да науча език. Тук в Харманли животът е спокоен. И най-важното – няма война. С брат ми и братовчедите ми постоянно си говорим как сме стигнали до тук, какво бихме искали да правим, как искаме да ни се развие животът.

Докато говори, Мохамед изглежда спокоен. Вече не бърза за никъде, защото според думите му, май е открил мястото си. И често се усмихва. Нещо, което не му се е отдавало много преди да пристигне в България.

Искам да работя това, за което съм учил. И да го правя в България. Надявам се, че ще имам този шанс.

В момента разполага с много време, докато чака решение за статута си. И за да е полезен, помага като преводач. Не обича да бездейства. Признава, че постоянно трябва да прави нещо. Иска да е зает. Категоричен е, че иска да изгради живота си на ново в България.

На първо място ще науча езика. След което искам да продължа образованието си. И да си намеря работа по специалността.

И отново разговорът се завърта около войната в родината му. Казва, че преди нея всичко е било наред. Имал е щастлив живот. Докато не започват военните действия. Навсякъде по улиците е имало трупове. Атаките и стрелбите са били денонощни. Дошъл е и неговият ред да постъпи в редиците на армията. Заради университета успява да отложи неизбежното. Докато учи посещава и болницата, където има практика.

Всеки ден в болницата докарваха ранени от военните действия. Вярваш или не, само за един час ставах свидетел на над 100 смъртни случая. Буквално живеех със смъртта. Постоянно поставях упойки по време на операциите. Беше истински ужас. Но трябваше да издържа. Това е призванието и професията ми. Завърших и веднага ми изпратиха повиквателна за армията. Това преля чашата и избягах.

Напуска Сирия нелегално. И се превръща в бежанец. Впечатленията му от българските гранични полицаи, с които се е сблъскал, след като пресича границата, не са лоши. Други мигранти обаче, нямат този късмет, както сочат проучванията на фондацията.

Никой от групата, с която бях, не пострада. Полицаите бяха добри хора.

В бежанския център в Харманли живее в стая с още петима души. Чувства се като в затвор, но ще изтърпи всичко в името на по-доброто бъдеще. Храни се два пъти на ден. Българската храна му харесва. Трябва да свиквам с нея, казва с усмивка Мохамед Мирзу, вместо да се оплаква, че нещо не му е по вкуса. Вече има и приятели. Те са от „Мисия Криле”. И не само.

За момента родителите ми са добре. Живеят в Сирия, но ще се опитам да ги доведа тук, когато си подредя живота. Нямам проблеми. В Сирия животът беше много труден. Както казах при вас няма война. Не ми се налага да се крия само, защото някой би ме застрелял зад ъгъла. В момента уча български. Помагам си с клипове от Интернет. Надявам се след три-четири месеца вече да говоря езика.

Желанието му е просто да бъде заведен в операционната. Където се чувства в свои води. Цялото му същество се променя, когато говори за професията си. Няма търпение да разкаже как се поставят различните видове упойки, как се настройва апаратурата, как протича целия процес. За доверието на пациентите и хирурзите. Говори за работата си така, все едно е най-лесното нещо на света.

В Сирия асистент-анестезиологът поставя упойката на пациента сам, без доктор. Две години работих по този начин. Умея да правя локална, венозна, спинална, пълна упойка. Каквато е необходимо. Влизам в операционната и питам хирурга каква е операцията. Ако е стомашна и без да приспиваме пациента, ако пациентът примерно на 24-25 години, вземам необходимия препарат и го поставям. В случая използвам специален апарат. Разпитвам пациента за всичко – дали се е хранил преди това, имал ли е други хирургически интервенции, взема ли лекарства, как се чувства. След което поставям упойката,проверявам дали всичко е наред и идва реда на хирурга да си свърши работата.

Натрупал е богат професионален опит, въпреки че е само на 24 години. Опит, който би бил полезен във всяка една болница и при всяка една операция. Още повече, че у нас дефицитът на медицински кадри става все по-сериозен и осезаем.

Смятам, че всичко ще се подреди. Вярвам, че ще бъда там, където искам.

Мохамед Мирзу мечтае да продължи образованието си в България и да стане анестезиолог. В Сирия всичко това му е било отнето. Отнетата от войната мечта, Мохамед копнее да сбъдне тук, в България.

“Истории за другите” е рубрика списвана от журналиста Мартин Николов, в която се помещават истории на бежанци, които пребивават в България, както и на българи, чиито професии или доброволни начинания ги срещат с бежанци!
Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *